Къде беше отседнал екипът?
К.Б.: В „Пентхаус“. Така се казваше хостелът ни. Беше на последния етаж от жилищна сграда и по-скоро приличаше на апартамент с много стаи. Беше уютно и много топло. Живяхме като едно голямо семейство.

Е.А.: Имахме общи помещения, в които се събирахме вечер и в почивните дни. Перално помещение и оборудвана кухня, в която, между другото, Георги Скерлев направи най-вкусния таратор с кефир поради липсата на кисело мляко и боядиса яйца, за да отпразнуваме Великден. И понеже няма да съм аз, ако не измрънкам за нещо, ще споделя, че на фона на минусовите температури в хотела се разхождахме боси и по къси гащи. Мнооого топло.

Каква беше психическата и физическата ви подготовка за това пътуване?

К.Б.: Заминаването ни за Якутия съвпадна с края на зимата в България, а тогава в София термометрите бяха ударили -25 градуса. Затова кацането ни там на -40 градуса не беше чак толкова шокиращо. Просто сливането на дългата българска зима с безкрайната якутска изисква малко по-голяма подготовка. Правилното хранене и спортът няколко месеца преди пътуването се оказаха много важна част от подготовката. Останалото бе четене на пътеписи, разглеждане на снимки и проучване.

Е.А.: Бях поканен в проекта на много ранно ниво и имах достатъчно време да преценя дали бих се справил в тези условия и как. Може би ще разочаровам много хора с отговора си, но подготовката ми протече съвсем простичко. Наддаване на телесни мазнини. Качих 18 кг. Психически смятам, че съм достатъчно уравновесен, а продукцията осигури екипировката, за да се справим със студа. Така не ми остана нищо, за което да мисля, и цялото ми внимание беше насочено към това да свърша работата.

Какви бяха температурите по време на снимките? Как се справихте с това предизвикателство?

К.Б.: В началото на снимачния период бе около -35, а към края на април, когато бяха последните дни, вече беше около -5 градуса. Нашият продуцент Веселка Кирякова се погрижи да сме изключително добре екипирани. Имахме дрехи от руски производител, правени за местните условия. Изключително важни в такива условия са и обувките. Моите бяха за арктическа експедиция за -100 градуса. Малко са неудобни за придвижване, но при положение че стоиш върху лед в продължение на 9-10 часа, не може да се прави компромис. Най-голямото предизвикателство на местния климат е вятърът. Имахме един снимачен ден, в който духаше бурен вятър. Беше почти невъзможно да се движи човек, но пък беше красиво и голяма част от кадрите влязоха във филма.

Е.А.: В първите минути, когато кацнахме на летището, дъхът ми спря. Осъзнах, че трябва да дишам само през носа, докато дробовете ми се справят с този шок. След няколко дни вече не обръщах никакво внимание и не съм имал проблеми. В началото беше много студено – минус 20-25 градуса. Впоследствие времето омекна и имаше няколко дни с близки до нулата температури. Често ме питат за минусовите температури и как сме се справили. Да ви кажа, тук при -5 градуса ми е много по-студено, отколкото там при -25. Причината е във влажността на въздуха.

Как ви се отрази якутската кухня?

К.Б.: За първи път в живота си опитах сушен конски дроб. При положение че почти не ям карантия, това си беше интересно вкусово изпитание. Повечето ястия са много лесни за приготвяне, просто печено месо (конско, еленско или говеждо) с гарнитура ориз или гречка. Не си усложняват живота с екстравагантни рецепти. Там е важно количеството храна, не толкова качеството. За мое щастие имаше много и разнообразна риба.

Е.А.: Според местните най-големият деликатес е стомах от младо конче. Сварен без подправки. Не можах до го опитам, защото миризмата беше неописуема. Менюто се допълваше от салата от сурови картофи, ферментирало конско мляко, сушено еленско и пица с риба.

Едно от местата, на които сте снимали, е кратерът на диамантената мина в град Мирни. Какво беше усещането?

К.Б.: Когато видях мината за първи път на живо, останах без дъх. Толкова нереално и внушително нещо не бях виждал до този момент. И в съчетание с града, който е точно до дупката… невероятно! Това съоръжение е с дълбочина повече от 500 метра и диаметър близо 1500 метра. Мащабът е несравним. Щастлив съм, че успях да го видя с очите си. Събуди в мен мисли за това на какво е способен човек. Дали за хубаво, дали за лошо, все още размишлявам.

Е.А.: Мината в Мирни е много внушителна. На пръв поглед мрачно и неприветливо място. Радвам се, че имах възможността да стъпя на ръба й. Стоейки там, се почувствах някак малък. Сякаш бях в друг свят.