Целият й артистично небрежен имидж е част от една много по-голяма легенда  – за артистичния Пловдив от златните времена на соца. По онова време няколко местни бохеми решават да превърнат Стария град и особено неговите кръчми в нещо като малка република на духа, където царят свободните мисли и разговори и още по-свободната любов.

Визират нещо като Париж от началото на миналия век, където бохеми и артисти от цял свят се събират да споделят чашка и изкуство. Чак до средата на 80-те години българският шоубизнес ходеше в Пловдив като на поклонение. Любимото място за отсядане беше превърнатата в почивна база на писателите Къща на Ламартин – феноменална сграда, приютявала през 18-и век световноизвестния френски поет.

Къщата беше с прелестна градина с лимонови дръвчета, идеална за купони и видяла много повече, отколкото може да се разкаже. Леглата скърцаха – все пак бяха на векове, но усещането човек да се разхожда из обстановка като декор от филм беше наистина уникално. После Пловдив стана отново еснафски, загуби онзи дух на свобода и независимост, сви се в черупката си и овехтя...

В зората на артистичната република Катя става Жана д’Арк – огнената дама на този забравен днес прекрасен Стар Пловдив. Още като студентка във ВИТИЗ тя е част от тази бохема, а по-късно става половинка на художника Георги Божилов – Слона, лидер на местното свободно общество, който се развежда заради любовта си към нея. По-късно Паскалева се омъжва за Слона, понеже свободната държава на духа все пак е в рамките на социалистическата държава, която не поощрява съжителствата без брак.

Когато се разделят, известната актриса бяга в София при колега – сценариста и режисьор Иван Росенов, за когото по-късно се омъжва. Но не слага край на връзката си със Слона. Остават си приятели. Даже се случва да събират тримата – Катя и двамата съпрузи, и да се веселят заедно. Въпреки че разликата между двамата мъже е голяма, и то не само в артистичните им професии. Слона е 10 години по-възрастен от Паскалева. Вторият й съпруг пък е 6 лета по-млад от нея. И си отива точно 6 години, след като я погребва.

Моят бегъл спомен от Паскалева е свързан с появяването ми на сцена като дете в група деца на актьори. В моя етюд носех валдхорна и призовавах всички да отидем на ресторант... Тогава се чудех защо тази Катя Паскалева се държи толкова дръпнато, защо ми изглежда сърдита и мокра. Все едно я беше валял дъжд. А не беше. Въпрос на усещане... Помня и нейната напевно-истеризираща интонация, с която говореше и на сцената, и в живота, и нейните дрехи, които сякаш казваха „изобщо не ми пука как изглеждам“.

Дори тогава, дори като „заслужила артистка“, тя не живееше добре – беднуваше. Пък по времето на прехода – още повече. Ала беше от породата на бедните, но достойни хора – никога не си е мълчала. Освен в самия край на живота си, когато ракът буквално я бе хванал за гърлото и й бе отнел възможността да говори. Казват, че тогава пък не спирала да пише. Даже извадиха бележките й, в които иронизира налегналата я в болницата в последните й дни графомания. Пишела много, макар и на малки листчета. Последните й думи са останали, записани на хартия. Думите са: „Мокро, дъжд“.