Висока (задължителните токчета на поне 8 см я правят още по-висока), много слаба, с яркосини очи, нос на римски император, глас, добре продран от дългогодишното пушене на „Житан“, иронична усмивка, със строг, изискано структуриран и ръчно ушит класически костюм на Тиери Мюглер, Карл Лагерфелд или някой от другите големи. „Всяка нейна светска поява е урок по безупречен висок стил“ – пишат в един глас френските издания Le Figaro, Le Mond, Liberation на 19 януари 2013 г., когато Андре Путман си отива от този свят на 87-годишна възраст. Родният ù Париж помръква, защото една от неговите кралици вече няма да се носи по улиците му като  „хладен, трептящ мистрал“, както я описват журналистите.

"Дизайнът е сериозен бизнес, но е важно духът да бъде лек“ – казва легендата на френския и световния интериорен дизайн. През дългата си кариера обаче Андре Путман далеч не се занимава само с това. Да, сред най-прочутите ѝ творби наистина са предимно хотели – Wasserturm в Кьолн, Morgan в Ню Йорк, Pershing в Париж и много други, но тя проектира и десетки галерии, универсални магазини, луксозни бутици на прочути марки, частни имения, а също така и сервизи, писалки, музикални инструменти, лампи, слънчеви очила, мебели, текстил, флакони за парфюми и какво ли още не… Създава и изключителната сценография за прочутия филм на британеца Питър Грийнауей „Записки под възглавката“ (1996) по едноименния роман от 11. век на Сей Шонагон. Така и не успява да осъществи мечтата си да декорира яхта, въпреки че главата ѝ е пълна с идеи. Пътува непрекъснато, по цял свят – Ню Йорк, Токио, Хонконг, Берлин, Лондон. Душата ѝ обаче завинаги е хвърлила котва на левия бряг на Сена, в нейния Париж.

В началото бе музиката

„Като дете бях прекомерно изложена на всякакво изкуство“ – казва с лека самоирония Андре Путман. Баща ѝ Джоузеф Айнард произхожда от семейство на лионски банкери, неговият баща пък е регент на Банката на Франция и известен колекционер на изкуство. Самият Джоузеф обаче няма никакво отношение към банкерството и затова се чувства като черната овца в семейството. Той е преводач на Шекспир, говори седем езика и рецитира Пушкин в оригинал, при това непрекъснато, което доста изнервя двете му дъщери. „Баща ми беше тъжен и нормален човек и това правеше ежедневието в семейството ни доста трудно“ – казва Андре.

Ексцентричната ѝ майка Луиз пък е талантлива пианистка, която кой знае защо обаче така и не успява да достигне до световните концертни подиуми и пренася разочарованието и неосъществените си амбиции върху Андре. Момичето печели първа награда за хармония в Парижката консерватория, когато е на 19, но въпреки че обожава музиката, изпада в истински ужас, когато известният френски композитор, който ѝ връчва наградата, я предупреждава: „Ако искаш да станеш композитор, ще трябва да се откажеш от всичко, да се затвориш в стаята си и да работиш поне 10 години. Всичко друго е посредственост!“.

Не така обаче си представя живота си в следващите 10 години Андре Путман. Няколко дни след като чува тези думи, които на нея, 19-годишното момиче, ѝ звучат като зловеща прокоба, тя катастрофира с велосипеда си тежко, почти фатално. Наранява гръбнака си и това променя цялата стойка на тялото ѝ завинаги – тя не просто свиква да върви с изправени рамене, но буквално е изпъната като струна. Сякаш тази ѝ уж чисто физическа прекомерна изправеност се пренася и върху емоционалното ѝ състояние.

След катастрофата тя категорично решава, че едва ли Господ ѝ е спасил живота, за да се затвори в една стая и да композира музика. Няма и сянка от съмнение,  затова играе ва банк – за една нощ изхвърля от стаята си всичките си ноти, всичките сладникави претенциозни мебели, купени от майка ѝ, а на следващия ден с помощта на приятели домъква у дома желязно легло, купено от парижки битпазар, единствената мебел в „почистената“ ѝ стая. Заявява на родителите си, че няма никакво намерение да се заключва където и да било.

Само за 24 часа се била освободила от магията, която я държала в плен на царството на звуците, и преминала към царството на образите. Майка ѝ е принудена в следващите 10 години да живее заключена в новото си разочарование – това от собствената си дъщеря. „Не се скарахме, аз я обожавах, но исках да се отскубна от нашето семейство, което сякаш бе хипнотизирано от историята, миналото и предците си“ – спомня си дизайнерката.

Андре иска само едно – свобода и независимост. Започва работа като журналист в различни модни и лайфстайл списания. През 1952 г., след едно парти близо до абатство Везле в Бургундия, на което тя отива с приятел, колата им се поврежда и те не могат да се върнат в Париж. Така се случва, че на помощ им се притичва Жак Путман, изкуствовед, колекционер и издател, и ги откарва до френската столица. За времето прекарано заедно по пътя Андре разбира няколко неща за него – че познава цял Париж, че е истинска енциклопедия по история на изкуствата и… че е женен. Последното по никакъв начин не ѝ пречи да се влюби в него още тогава.

Шест месеца по-късно Жак Путман се развежда и Андре Айнард става Андре Путман. Бракът отваря пред нея вратата към цял един нов свят. Тя се запознава с някои от най-ярките артисти, художници и въобще хора на изкуството, които през 50-те обитавали Париж – Жан-Пол Сартр, Симон дьо Бовоар, Жулиет Греко, Йожен Йонеско, Самюел Бекет, Ники дьо Сен Фал, Алберто Джакомети, Сезар, Пикасо и кой ли още не. „Познавах лично тези хора – възхитителни, авангардни и абсурдни“ – казва Андре.

Жак я запознава и с холандския художник абстракционист Брам ван Велде, когото двойката дори приютява за няколко години в дома си. Тогава Ван Велде не успява да продава почти нищо и е уволнен от собственика на галерията си. Останал без никакви средства, принуден да напусне ателието, в което и живее, той получава покана от Жак и Андре да им гостува толкова дълго, колкото пожелае. Жак всеки ден сам му купува гваша (вид минерална боя за матови тонове, б.р.), а Андре буквално се пристрастява към картините му. През целия си живот тя остава най-верният колекционер почитател на Ван Велде.

Бягства и завръщания

Андре дебютира като дизайнер – без никога да е учила дизайн – в началото на 60-те години на миналия век. Най-напред става продуктов дизайнер за френската верига бюджетни магазини Prisunic и проектира евтини пластмасови мебели, домакински принадлежности, но също така ѝ хрумва да продава за по 100 франка литографии на картини на своите приятели художници, подписани от тях. „Дизайнът трябва да е достъпен за всеки“ – казва тя и създава един напълно демократичен продуктов каталог на Prisunic, в който наистина всеки може да открие нещо по джоба си, но по странен начин това нещо, дори и евтино, все пак отразява авангардния вкус на Андре. Успехът на този каталог е огромен.