Първата дама на българското кино Невена Коканова щеше да навърши 70 години на 12 декември. Една от най-обичаните български актриси на всички времена си отиде на 61 години. Коварна болест принудително я свали от сцената и екрана. Съдбата не й разреши да остарее. Остана като икона. Като истинските звезди.

Жената, изиграла Ирина от “Тютюн”, Лиза от “Крадецът на праскови”, Неда от “Отклонение”  и Невена от “Спомен за близначката”, ни остави над 50 роли в киното и още толкова в театъра. Ако беше послушала съвета на известната италианска режисьорка Лиана Кавани (”Нощен портиер”), в чийто филм “Животът на Галилей” се снима през 60-те години, днес Коканова щеше да е част от световния киноелит. Но дълга и любовта към близките я задържат в България.

Последните години голямата актриса прекара в къщата си в село Иглика в габровския Балкан. До последно игра на сцената на театър “Възраждане” и Сатиричния театър, грижи се за дъщеря си Теодора.

Най-близката й приятелка сред артистите, Стоянка Мутафова, си спомня за Невена.

Как се запознахте?

Тя беше съвсем младичка, когато дойде от Русе в Сатирата. Чувала бях за нея, но не я бях виждала. Дойде с мъжа си – Шарлето (режисьорът Любомир Шарланджиев - б.р.) Когато я видях, и двете усетихме, че ще станем близки. Просто не мога да ви обясня как. То - младо, дете до мен, аз - възрастна вече артистка. Само казах: „Ох, тя била много хубава, бе, много красива!” А тя така се смути. Не беше никак суетна. Нейната красота не я впечатляваше изобщо. Нали знаеш какви тънки крачета имаше, почна да ги преплита от притеснение. Аз разбрах и викам: „Няма да говорим за това.” Беше с една такава русолявичка, къса косичка и нещо стана – какво, не знам, от тогава не сме се разделяли... до смъртта й.

Какво беше вашето приятелство?

Месеци не сме бивали заедно, защото тя много снимаше и доста отсъстваше от театъра, но щом дойде, като се видим, си споделяме всичко. Тя беше по-мъдра от мен, макар че беше по-млада. Давала ми е много верни и правилни съвети. И беше отличен приятел. Знаеше какво е почтеност и какво е предателство. Никога не можеше да предаде човек. Ние, артистите, сме хора, които лесно се поддават и на туй, и на онуй. Славата ни гони. Пък и не е лесно да удържиш на изкушението. Невена никога не му се поддаде и не легна на славата си. Абсолютно никога.

Съзнаваше ли, че е дарена с изключителна красота?

Ще ти разкажа една случка. Последната й пиеса в театъра беше „Преди последния спектакъл”. Много обичаше това представление. Играехме тройка – аз, тя и Мара Статулова. Напоследък трите не се разделяхме. Невена беше Краса Красавицата. Гледам я, че се прави грозна - слага една перука, която я затуля. „Невено – викам, нали играеш красавица? Що се правиш така?” „Вече ми писна да играят на моята външност! – отговаря тя. - Не желая да я използват! Искам да играя в дълбочина.” И продължава: „Много ме е яд, когато ползват лицето ми! Искам да направя  роля, дето героинята се мисли за красавица, пък всъщност не е.” И я направи тази роля много хубаво. Беше добра характерна артистка.

Хората обаче я познават повече като драматична и филмова звезда.

Защото режисьорите се възползваха повече от хубавото й лице. А и камерата я обичаше. Но Невена има много характерни роли. Например в „Ревизор” играеше дъщеря ми Машенка. Великолепна! С такъв хумор, с такова чувство, с такава ирония към всичко. В „Юнаци с криви калпаци” пак ми беше дъщеря. Там колко беше смешна! В няколко пиеси, където сме играли заедно, съм забелязала, че най-много се радваше, като ще играе характерна роля. Тури си някои чорапи и чехли да се влачи по сцената, ама прави образ! Викам й: „Тебе не те използват в този план!”. „Да – казва. - Щампа. Омръзна ми.” Винаги, когато вървяхме по улицата заедно, хората се лепяха повече за мен. Нея не я разпознаваха веднага. Не обичаше да изпъква, не се и контеше. Беше много сериозен човек. Викам: „Това е Невена Коканова”. „Иии!” – хората припадаха след това.

Разкажете случка, в която Невена е проявила своето прословуто чувство за хумор.

„Смъртта на Тарелкин”, Невена не участва в представлението. Аз си партнирам с Калоянчев. Играя бивша негова чистачка, която има две деца от него, ама той я е забравил и не ще да я види вече. Сцената е как аз съм дошла да му искам пари за децата - техните роли играеха две дечица на служители от театъра. Правех се само с два зъба отпред, другите ги почернях. Невена облича роклята на момиченцето, т.е. на дъщеря ми, грабва нашия колега Димитър Георгиев, лека му пръст, преоблечен като момчето, и си оставя два бели зъба. В момента, в който викнах на Калоянчев: „А искаш ли да видиш децата, бре? Искаш ли?”, на сцената излиза Невена.

Като ми се озъби с тези два зъба, прихнах да се смея. А като рече: „Мамо!”, двамата с Калоянчев не можем да си кажем репликите. Третият човек на сцената беше Гришата Вачков. Той се обърна с гръб към публиката. Не може да спре  да се смее. Ние с Калоянчев също се обърнахме с гръб. Яхнах Калата, съборих го,  взехме да се търкаляме по земята и да се кикотим като луди. Невена се зъби с двата зъба, до край издържа ролята си. Толкова смешно стана. Долу разбраха ли, не разбраха ли, че това е тя, не знам. Беше и хубаво, и смешно, и страшно да не провалим сцената, а тя стана грандиозна.

Друг път Невена се преправи в „Свинските опашчици”. Гледам, на сцената излиза едно момче с червена перука с щръкнали нагоре  косми - направила се беше на дрипаво момче. Тича подир един бръснар. „Чичо Спаренко, обръсни ме, бе!” Викам: „Ще ти счупя главата! Ти тука ще ни утрепеш някой път от смях!” Имаше страхотно чувство за хумор.

Какво обичаше извън театъра и киното?

Да чете. Класиците, не се занимаваше с глупави романи. И още – философски книги. Изчете целия Платон, Аристотел... Изобщо винаги имаше интерес към сериозното. Но и към смешното. Хората не знаеха и винаги я приемаха като икона. Просто да се прекръстиш пред нея. А тя в себе си съдържаше всичко и за това беше интересна. Много щуротии сме правили с нея. Един път в Балчик на един покрив на вилата, която ни бяха дали за почивка, седяхме по бански. И като му ударихме един танц, пуснахме музика... На другия ден цял Балчик възмутен, че това било разврат. Купонджийка беше Невена, обичаше живота и му се радваше....

А какво не знаят повечето хора за нея?

Едва ли може да си представите колко състрадателна беше. Обичаше да помага на бедни, на нещастни хора... И много обичаше детето си. Луда беше по Тейка. Напоследък, като влезе в години, живееше само за това дете. Страхотна майка беше! Един ден ми казва: „Любчо е добър баща толкова, колкото да целува, да го мачка това дете. Ако не съм аз за всичко да се грижа, къде ще му се види краят...” Има снимки, в театъра роли да прави, детето си гледа. Всичко тя! Тя и тя!

Киното или театъра обичаше повече?

Никога не ги отделяше. Киното много я ползваше, театърът - също. Умееше да съчетава двете неща. До последен дъх не се отказа от сцената. Не! Толкова си обичаше последната роля, миличката. И имаше изключителен вкус. Рисуваше много хубаво. Как подреди къщата си на село! Всяка стая с различен интериор. Беше махнала табелата, за да не се влачат разни около нея. Обичаше самотата. Все ми викаше: „Ела тука да си изкараме старините.” „Какви старини, ма? Ти можеш да ми бъдеш дъщеря!”

Един ден пак сме трите – аз, тя, Мара, и викам: „Невено, аз мога да ти бъда майка, а ти можеш да бъдеш майка на Мара. Излиза, че сме три поколения, пък не можем да се делим. Толкова се разбираме.” Невена рече: „Една и съща кръвна група сме. Какво да правиш. Годините нямат никакво значение.”

Как Невена понесе болестта?

Мъжки. Нямаше „ох”, нямаше „ах”. Знаеше какво става и до край го понесе твърдо. В това време дъщеря й Тейката вземаше изпити в Пловдив. Все й носеше шестици. Бързаше да й покаже студентската си книжка в болницата. И тя така се радваше. Само викаше: „Мамина! Мамина!” Много ми е мъчно, че не можа да се порадва на внучето, което дойде след нея. Копнееше за внуче. Бяхме решили двете да си останем в Балкана и тя там да гледа внучето. Но така... Разделихме се. След смъртта й не мога да отида сама там.

Как се разделихте с нея?

Не съм се разделила. Тя си е с мен, но тежко понесох смъртта й. Трудно днес се намира приятел. А тя ми беше истински, голям и верен приятел. Никога няма да я забравя. Беше извънредно религиозна. Аз не съм особено, но нали знаете, понякога човек се моли, когато му дойде нещо за молене. Аз се моля на починалия си съпруг Нейчо Попов и на Невена. „Ако сте някъде, викам, помагайте ми. Знам, Венче, че ако ме чуваш, ще ми помогнеш.”

Разкажете за последните дни на Невена.

Много страшно беше. Преди една от последните ни срещи един от тези гнусни вестници с големи букви беше написал „Невена Коканова умира в Правителствена болница”, което беше вярно. Ами сега! Влизам в болничната стая, а Вена вика: „Какво са писали нещо по вестниците за мен? Обажда ми се една и ми казва, че може да ме излекува.” Лоши хора има на земята. „Остави този парцал. У нас е – викам, - ако искаш, ще ти го донеса. Пишат за тебе някакви гнусоти.” „Ама какви?”

„Че много по любов си ходила някога. С кого си се любила. Изкарват те...” Извъртам нещата, за да мога да я накарам да ми повярва. Дали тя ми повярва, не знам, но след това отидох при главния лекар и му казвам: „Тя не трябва да има връзка с външния свят, защото, вижте какво става. Някаква се обадила и й казала: „Не се безпокой, миличка, ще те излекувам.” Гнусно. Как може хората да си позволят такова страшно нещо!

Да напишат с огромни букви такова заглавие за един човек, който наистина умира. Последното, което ми каза Невена, беше: „Виж какво, аз съм наясно. Искам в черквата, когато съм на опелото, да ми запалиш свещичка над главата.” Викам: „Невено, всичко става. Нека имаме надежда все пак.” Тя беше мъжко момиче. Не се преструваше, не се жалеше. Почина без мен.

Тъкмо се готвех да тръгвам за представление, когато дъщеря ми разплакана, звъни по телефона: „Край?”, питам. „Да!”, потвърждава. „Как е станало?” „Просто.” Беше много зле накрая и много се мъчи. Починала е, малко след като дъщеря й си е тръгнала. А аз се канех след представлението да отида. Помня, че Рашо (Рашко Младенов), директорът ни, вика: „Моля ти се, играй. В памет на Невена трябва да го направиш.” Стегнах се. Играх. След това директорът съобщи на публиката, че Невена е починала.  В салона се чу едно такова ахкане, един вопъл премина. Хората много я обичаха...

Тя си остава моята Невена. Вкъщи си я имам на снимка. Нея и мъжа ми. Не ги държа на стената. Човек свиква със снимките като с предметите. Държа ги в едно чекмедже. Вадя си ги понякога, разговарям с тях и ги прибирам... Не мога да я забравя, моята Невена.....