През 1940 г., след окупацията от нацистка Германия, Дора Калмус затваря ателието си в Париж, страхувайки се, че ще бъде преследвана заради еврейския си произход. През следващите години живее, криейки се в манастир и ферма в Южна Франция. Много от роднините й в Австрия, включително и най-близкият й човек – сестра й Анна, стават жертви на Холокоста. Тези събития променят радикално предмета и стила на фотографията й след края на войната. Тя изоставя блясъка и суетата на светския живот и се фокусира върху бруталността в света около нея – бежански центрове, изпразнени концентрационни лагери, кланици за животни. Колкото изискани са снимките й от виенските и парижките салони, толкова стряскащи са образите на самотници, на отрязани телешки глави и обелени животински скалпове. Както самата тя споделя: „Някога сестра ми каза, че съм толкова амбициозна, че ще мина през трупове заради работата си. Сега разбрах колко е била права.“

През 1959 г. Дора е блъсната от мотоциклет. В резултат на инцидента губи паметта си и повече не работи до смъртта си през 1963 г. Експозицията във Виена завършва с една огромна празна зала, върху чиито бели, сякаш колосани стени, са изписани думите на жената, която никога не се омъжва, никога не ражда деца, никога не приема правилата за мъжка и женска професия, никога не се колебае да облече дамите в мъжки костюми и никога не се страхува да ги съблече по скандален за обществото начин.

Тези думи са казани точно преди 103 години: „Фотографията се превърна вече в инструмент на психологията. Тя е като рентгенова снимка на душата, като моментен кадър на човешката индивидуалност. Тя е огледалото, в което се оглеждаме отвътре. Фотографията има мисия и тя е да показва едновременно нашия реален и идеален образ.“