Фотографката не крие, че всъщност би искала да се занимава с театър или с моден дизайн, но семейството й не позволява подобна фриволност. Затова когато работи в студиото си, тя облича своите клиенти в театрални и оперни костюми. Често слага на главите им екстравагантни шапки на известни дизайнери. По-късно тези снимки се отпечатват в огромен тираж и се продават като пощенски картички, а част от приходите отиват за благотворителни цели.

През 1925 г. Дора Калмус мести ателието си в Париж. От една страна – френската столица предлага много по-богат светски и културен живот, който разкрива необятни професионални възможности. От друга страна, Дора среща там голямата си любов, която, за съжаление, не прераства в нищо повече от дългогодишна тайна връзка между женен мъж и много по-младата му любовница, останала неомъжена до края на живота си.

През тези години няма известно име от кабаретната, театралната и балетната сцена или от модния подиум, което да не се появява пред камерата на мадам Д’Ора. Едни от най-запомнящите се портрети на Жозефин Бейкър, Ана Павлова, Марк Шагал, Коко Шанел, Тамара де Лемпицка и Морис Шевалие са направени от нея. По признанието на много от нейните клиенти Дора успява с лекота да прелъсти душите им, да ги накара да се отпуснат, да бъдат разголено и щастливо себе си. Заедно с палтата им тя сваляла от тях всяка психологическа преграда, въртяла се наоколо, бърборела, смеела се, ласкаела ги, нагласявала нещо по камерата и докато те мислели, че това е подготовка за предстоящия сеанс, тя вече била готова с кадрите. По този неусетен начин, сякаш между другото и на шега, са направени хиляди снимки за дамски списания, модни къщи, театрални афиши и частни колекции.

Много често фотографката съпровожда снимките си с кратки есета. Без литературни претенции, те са пълни с наблюдения за особеностите на човешката природа.

„Женската суета е много безобидна. Направете й снимка с приятен овал, палава искра в очите и малко блясък в косите, и тя вече е доволна. Мъжката суета не може да бъде нахранена с подобни дребни трикове. Мъжът всъщност дори не ги забелязва, погълнат от ненаситния си глад да бъде неповторим като личност...“

„При фотографията най-важното умение е да можеш да виждаш. Но когато е млад, човек не вижда особено добре, защото има очи най-вече за шапката и за новата рокля... Не е вярно, че най-важни са първите 15 години от живота ни. Последните 15 са единствените, които имат значение – само те, и никои други...“

Един от най-запомнящите се портрети в изложбата е „селфи“ на самата Дора. На него се вижда изтегната лениво черна котка, а зад нея са калиграфски изписаните вежди и огромните очи на фотографката. Всеки път, когато ги погледне човек, те сякаш казват нещо различно.