„Мама си отиде…“ – написа синът на Франсоаз, Тома Дютрон, в Инстаграм профила си на 12 юни 2024 г. Кратко и тъжно. След това новината за смъртта на 80-годишната френска поп икона завладя всички световни медии, както и социалните мрежи.

В текстовете in memoriam се преразказваше животът ѝ, изброяваха се песните ѝ и влюбените в нея мъже (сред тях Боб Дилън, Дейвид Бауи, Мик Джагър), припомняха се някои от култовите ѝ визии (белите дънки, високите ботуши, карираното сако, знаменитата метална рокля на Пако Рабан, бретонът и небрежната леко вълниста коса, които и до днес са епитом на френския стил…), влиянието на личните ѝ харизма и вкус върху модните тенденции на цяла една епоха…

Някои я определиха дори като „инфлуенсър преди инфлуенсърите“. И в целия този панаир на суетата, макар и спретнат в сянката на смъртта, сякаш бе забравено най-важното – че самата Франсоаз Арди чакаше този момент цели 20 години.

Тя е едва на 18 и е покосена от скоропостижен успех, когато през 1962 г. парчето ѝ „Tous Les Garçons et Les Filles“ („Всички момчета и момичета“) се превръща в истински хит във Франция и дори влиза в музикалните класации на Великобритания. Крехката и кльощава като новородено конче (и също толкова неуверена) Франсоаз! Кой би повярвал!

Тогава, точно в пика на новородената си слава, тя отива за кратко до старата къща в един от крайните квартали в Париж, където като деца двете с по-малката ѝ сестра Мишел са принудени да прекарват летата при родителите на майка си. Баба ѝ – „напълно невротична и арогантна стара жена“, както я описва певицата – я посреща с обичайната студенина, все едно нищо не се е случило.

Франсоаз така и не успява да си обясни нейното отношение, в което има всичко друго, но не и любов. Дядо ѝ, с когото не само никога не са били близки, но и почти не са разговаряли, ѝ казва само: „Е, какво, щастлива ли си най-после?“. Тя си тръгва, без да му отговори, колкото се може по-бързо. Не се сбогува и никога повече не се връща обратно.

Истината е, че Франсоаз Арди не харесва първия си голям хит. Не може да повярва, че песен, разказваща за самотно момиче, което се чувства необичано, може да е толкова харесвана. „Е, щастлива ли си най-после?“ – този въпрос на дядо ѝ дълго не ѝ излиза от ума. Парчето „Tous Les Garçons…“ за нея е нещо като дневник, в който излива болката и тъгата си. Нима би написала точно такава песен, ако е щастлива?! И оттогава дълбоко в себе си Франсоаз Арди винаги ще свързва успеха с тъгата. До края на живота си.

Любовница, а не съпруга

Родителите на Франсоаз никога не са сключвали брак. Причината е проста – баща ѝ е женен, има си друго семейство и предпочита да живее на принципа „първо бракът, после – удоволствието“. Не се отказва от нито едно от двете, но йерархията е непоклатима.

За Франсоаз фактът, че майка ѝ е любовница, а не официална съпруга, е извор на ужасяващ срам, белязал цялото ѝ детство. През 40-те и 50-те години на миналия век във Франция, пък и където и да е другаде, подобни „сериозни“ извънбрачни връзки – продължителни и „гарнирани“ с деца – са стигматизирани и наказвани с присмех и безмилостно пренебрежение. По-късно в живота си Арди ще достигне до заключението, че може би ненавистта на баба ѝ към нея е свързана именно с това, че е … копеле, както безмилостно са наричали в онези години незаконните деца.