Людмила Сланева  и „Джими с бялата фланелка“

ктриса, певица, вдъхновение за любимите хора у дома – за съпруга си Стенли и дъщеря им Никол, Людмила Сланева има щастието да завърши ВИТИЗ в „златния клас“ на професор Крикор Азарян. Разностранният ѝ талант се проявява забележително в музиката и литературата. Заедно с Ваня Щерева е автор на романа „Мила Мерилин“, а в дискографията ѝ присъстват хитовите заглавия като песента „Ля-ля“, „Две хвърчила“, „Облаци“ и „Под дъгата“.

Представете спектакъла си, Люси.

В чисто новото ми представление с името „Джими с бялата фланелка“ аз съм автор на текста и изпълнител. Спектакълът в голяма степен е комедия на моите грешки и изкривявания по посока на перфекционизма и въображението. В него говоря от първо лице единствено число. Разказвам като Людмила. Не се крия зад герой – нещо като да играя някакво мое алтер его. Сюжетът разказва как Людмила тръгва на път, за да си върне Людмила. И си я връща. Но по съвсем неочакван начин. На сцената с мен е един любим мой китарист – Ташо Колев от група Jeremy?. Музиката в представлението присъства по начина, по който дишам – леко.

Защо го направихте?

Започнах да го пиша на шега, малко и по принуда. Режисьорът ми – Емил Бонев, ме накара да вкарам в разказ едни мои истории, които на него му се струваха смешни. Не съм човек, който живее по стратегия. Аз съм интуитивна и спонтанна. Освен това трябва да ме интересува дълбоко нещото, с което се занимавам. И докато се чудех как да разкажа онези истории, разбрах, че искам да ги разкажа не от името на някакъв измислен герой. А от свое име. За да се видя. Беше един етап в живота ми миналото лято, в който сякаш не се виждах къде съм. Писането ми помогна да изляза от лабиринтите на моето си мислене. Да, терапевтично съм го почнала. Интуитивно терапевтично.

Стенли и дъщеря ви гледаха ли го и какво казаха?

Цитирам. Никол: Не те ли е срам да го играеш това? Аз: Защо ..? Никол: Защото си много смешна, мамо...!
Стенли: Изненадан съм! (Той не беше чел текста, не знаеше нищо.) Виж сега обаче ... Какво се дърпаш от този микрофон? Не ти чувам пинизите на гласа! Разбираш ли? Трябва да ми въздействаш! А не да те чувам отнякъде си там...! (Той е страшен максималист и детайлите за него са важните неща. Също така винаги се чувства длъжен да ми прочете „конско“.)

Разходка по острието на бръснача ли е животът?

За някого животът е удобно настаняване в неща. За мен е непрекъснато напускане на зоната на комфорт. Това е природа. Моята природа се чувства нахранена, когато се предизвиквам, когато започвам нещо съвсем ново. Нещо, което даже нямам представа как ще стане. И много често се озовавам върху острие или гребен на вълна. Авантюрист съм. Търсач съм. Имам периоди на кротуване, разбира се. Периоди на съзерцание и спокойствие. Абе всичко имам! Животът не е само едно нещо. Той е всякакъв – и тъжен, и смешен, и суров, и благоденствен, и опасен, и безоблачен... Когато се научих да приемам, че е всякакъв, станах по-щастлив човек. Спрях да осъждам определени начини на живот и нагласи. И се получи едно разширяване – като да гледаш от висок връх.

Колко жени живеят в Людмила Сланева и как се ражда хармонията между тях?

Когато бях на 19 години, ходех на курс. В един от часовете трябваше да станем и да направим кратка презентация на себе си. Ужасих се от задачата! Ужасих се много! И ужасът ми нарастваше с всяка минута, в която виждах как другите курсисти могат да формулират себе си много ясно. Когато дойде моят ред, аз пребледнях и почти припаднах от притеснение, защото знаех, че не мога да формулирам себе си в едно нещо. Знаех, че не съм едно нещо. Затова исках да съм актриса. Само в тази професия виждах, че мога да побера всичките жени, които живеят в мен. Не са намалели особено от времето, за което разказвам. В „Джими с бялата фланелка“ дръпвам пердето по тези въпроси.

Какво виждате, когато застанете пред огледалото?

Учудена съм, че ме има. Радвам се, че ме има. Гледам се и в лицето си виждам много лица, в които се опитвам да открия коя е истинската, коя е сърцето. Тя е една усмихната такава, която знае, че животът е приключение, изпълнено и с неприятни, даже опасни неща. Но нали съм тук, за да науча какво е да живея в малко тяло! Съзнанието – то може да отива на дълги пътешествия и изобщо може да избира къде да бъде. И за да не ви дойда твърде „дзен“, ще кажа, че понякога не искам да се виждам в огледалото – когато  съм напрегната или недоспала, измъчена от нещо си. Тогава си казвам: „Това не си ти! Връщай се в леглото да се наспиш!“. Възстановявам баланса си със сън, йога, разходки в гора, смях – с обикновени неща.