Души до поискване

В началото бе… Ива Тодорова, която пожъна две награди „Икар“ през 2019 г. с моноспектакъла си „Приятно ми е, Ива“ под режисурата на Стоян Радев. Не защото преди нея никой не беше правил моноспектакли, а защото на сцената Ива разказа себе си и емоцията от това беше помитаща. Тя завършва ВИТИЗ при Коко Азарян, но след доста успешния си старт по софийските сцени сякаш изчезва. Съдбата я запраща в Италия по следите на любовта й с Ренцо, когото харесала заради ужасно смешния му английски. Ренцо я разсмял и я спечелил, също както направи Ива с публиката в театър „199“. Смях и сълзи беше положението в залата с „Приятно ми е, Ива“. Миналата година вече завърнала се трайно в България, актрисата направи продължение „Ива е онлайн“, в което отново беше до болка искрена, разказвайки за най-голямата си любов.

Следващото голямо избухване беше на Алекс Сърчаджиева. Нейното силно автобиографично шоу „На живо“ е по текст на Яна Борисова и с режисьор Димитър Коцев-Шошо. Гледах го миналото лято в читалището в Царево, където течеше фестивалът „Арт поток“. Бях на първия ред, като до мен настаниха Цветана Манева. Виждах отблизо движението на всяко лицево мускулче на Алекс, докато тя разказваше наистина покъртителни неща за себе си, за голямата страст между майка си и бащата, който впоследствие иска да се откаже от дъщеря си, за това какво чувства сега към Йосиф Сърчаджиев, за любовта на живота си – отишлия си без време Иван Ласкин, артист, мъжкар, поразяваща уста, отдаден баща на дъщеря им София.

Пак в Царево, но като част от морското турне на „Пощенска кутия за приказки“, гледах „Жената е странно животно“ на актриса, която не познавах (Извинявай, Яна Огнянова, страхотна си!) по текст и с режисурата на Здрава Каменова. Гери Турийска ме нави да вляза, докато се мотаех покрай лятното кино и разглеждах програмата на турнето. Ела, няма да съжаляваш, ми каза. Не съжалих нито за миг, освен че не бях чувала за тази прекрасна артистка, която говореше, свиреше и пееше на малката излята от бетон сцена. Историята беше за неуспяла актриса, която иска да си намери работа, ако може – и мъж. Може би това няма нищо, нищичко общо с живота на Яна Огнянова, но аз видях там душата ѝ.

Здрава Каменова впрочем е драматург и на моноспектакъла „Бонбон“ на София Бобчева в Народния театър под режисурата на Емил Бонев, който представя живота на фолкпевица на име Марчела…

После дойдоха моноспектаклите на Камелия Тодорова – лично, много лично, на Людмила Сланева-Локо, на Яна Маринова. Снежина Петрова направи „Една българка“.

На границата между театър и стендъп, между плача и смеха, на българските сцени се случва нещо. И то е в женски род.