Село Бадара все още съществува и всъщност си е доста древно. Или селото е наследило ранносредновековна крепост, или просто е било неин директен постфеодален наследник. По тези земи почти никога не се е копало, макар за археологията карабахските земи да представляват жив интерес (за жалост – и за различни локални идеологии също), предвид своето месторазположение и ограничения достъп на професионалисти през годините. Старите, изключително красиви Нагорнокарабахски възвишения пазят не една и две истории от палеолита насам.
Баба била на една година, когато родителите й, подгонени от разкулачването, били принудени да се преместят от Бадара към Баку. Нарицателното „бакинец“ ще я преследва, за добро или за зло, цял живот. Измираща е тази порода, но за времето си – легендарна.

С преминаването от персийски в царски ръце Баку започнал бързо да се европеизира и, благодарение на нефта, за кратко време освен с руснаци и с почти всички останали народности на империята се заселил и с англичани, венецианци и флорентинци, французи и с кого ли още не. Евреите и арменците преобладавали и към средата на 19. век половината население на града било с неазерски произход, като това съотношение се запазва и през социализма. Думата „антисемитизъм“ е непозната чак до разпадането на Съветския съюз. Разпадане, започнало именно там, в Южен Кавказ.

Баку, градът на Нобел (основната част на доходите му и сумата в завещанието идват оттам) и на германските миньори. Мюсюлмански град с 24 източноправославни храма (всички са разрушени през 30-те от съветската власт) и с най-голямото нефтено находище в света чак до Втората световна война. С италианските дворчета на всеки ъгъл, които събирали малки мултивселени.

Резките социални промени след 1917 г. прогонили родителите на баба от родния дом, оставяйки ги без собственост и без поминък, а гражданската война, междуособиците между арменци, азери, руснаци, болшевики, турци и англичани, националисти, анархисти, есери, земевладелци и просто хора, желаещи да опазят имуществото си, от друга страна, ги преследвали години наред. Болшевизмът и национализмът по различен начин причинили огромни щети на района и не по-малко на големия род на Саркисови, дошли в Карабах от Персия още по времето на цар Александър I. Градът се съвзел от хаоса чак в средата на 20-те и заживял собствен нов, илюзорен, социалистически живот. През онзи период да се наричаш бакинец било гордост, белег за особена порода хора. С особено чувство за принадлежност, за братство и единност, без оглед на националността. Днес тази идилия е останала само в спомените. Някогашният „най-интернационален град в Русия“ вече съвсем не е същият.