Има една картина на Eduard Charlemont, която бе продадена за шестцифрена сума от „Сотбис“ преди няколко години. Художникът очевидно е бил впечатлен от прочутия класически дизайн на карабахския килим и го е използвал в една от най-красивите си творби. Ако съдим по богатата колекция от карабахски килими на Зигмунд Фройд, той е бил на същото мнение.

Килимът, който се пази у дома, е с абсолютно същата шарка, позната на колекционерите като „Eagle Kazak“ и е от същия период (1830–1840). Той продължава да носи духа на предците, погребани някъде там, далеч от всички нас.

„Не продавайте килима“, казваше баба, докато български семейни приятели ни носеха буркани със зимнина, понеже единствената храна „у дома“ бяха слънчогледовото олио и солта. Хлябът понякога бе радост. „Не продавайте килима.“

Не го продадохме. Търговци на антики ни предлагаха 5000 лева в „сегашни пари“, когато нуждата ни бе сведена до 5 лева дневно, за да оцелеем. В такива дни 5000 лева ти се струват много. Много, но и мизерно малко. Семейството е безценно и не бива да бъде купувано. По-добре да умре с мен, казваше майка ми. Семейството не се продава.

Един прекрасен ден килимът, тъкан (по спомен) от една от бабите на бащата на моята баба, ще бъде реставриран на спокойствие. Пострадал е от пожар в началото на века, когато самият прадядо за малко да загине. Подобен килим би могъл да се реставрира с изцяло автентични материали на три места по света – в днешните Армения, Азербайджан и Иран. Има време за избор.