Баба беше особена, безкористно раздаваща се порода човек, предала ми много от ценностите, които са ме изградили като личност. Баба не носеше злато, не парадираше с връзките и привилегиите и едно от нещата, на които ме е научила, бе щедростта. Отделна благодарност й дължа за това, че е успяла да предаде и част от духа и ценностите на зоките и Лазарево-Серебряковската фамилия. Дядо е имал силно влияние за духовното изграждане на баба и тя остана докрай вярна на завета му. Бурният характер и невероятната детинска благост някак неочаквано съжителстваха в една и съща, може би донякъде противоречива, но много добра душа.

Баба имаше покъртително бяла кожа със специфичен аромат. Рядко, много рядко, но все пак срещам тази миризма и сълзите избиват от очите ми. Баба имаше изключително чиста кожа и малкото бенки, намиращи се тук-таме по снежното й тяло, бяха червеникави. Сиво-пъстрите си очи бе наследила частично от красивата прабаба Шармах, както и черната, правилно вълниста, много здрава и дебела коса. Да, очевидно не от баща си – родата на прадядо Джалал бе известна с рижите си коси (защо не ги наследих ни най-малко?).

Преди година семейството ми си направи генетични тестове. Стъпка, за осъществяването на която бих се радвал да имаме възможност значително по-рано. Бе интересно и много полезно да разглеждам резултатите, доказващи митовете и легендите за нашия произход. Че всички пътища водят до Рим, е ясно, макар да си беше приятна изненадата да видя Ботуша и Южните Балкани в генетичната си карта. Че зокският род на дядо е с еврейски произход, бе по-скоро очаквано откритие, отколкото изненада. Но беше крайно интересно да се види, че и двете семейни линии имат изключително дълбок, поне 1500-годишен западноирански корен. Персия – огромната страна с многонационално население и неясни граници през вековете! За жалост, не мога да споделя с баба наученото. Какво да се прави. Съдба.