На софийската улица „Цар Иван Шишман“ има едно магическо място – Elephant Bookstore, създадено с безкомпромисен вкус, в което рафинираната градска култура тържествува, подчертана от винтидж естетика, космополитен дух и чувство за хумор. Един от създателите на това толкова чудесно място се казва Рубен Лазарев и до съвсем скоро нямах удоволствието да го познавам.

Преди известно време мой приятел във Фейсбук беше харесал и коментирал публикация на стената му и аз тутакси се хванах на въдицата. Въпросният пост се оказа нещо съвсем различно от обичайните словоизлияния, в които всички ние се обясняваме за някакви си неща. Оказа се истинска приказка, написана лично от Рубен, с главен герой килим с около 200-годишна история, предаващ се от поколение на поколение в семейството му по майчина линия. Няма да разказвам повече – сами ще прочетете историята по-долу.

Рубен е роден в многонационално рускоезично семейство с арменско-еврейски корени. Историята за това как в началото на 90-те на път за Америка той и родителите му остават в България, си е цяла отделна сага. Не по-малко интересна е и историята на името му. Рубен всъщност трябвало да се казва Рубенс, но съветските власти не се съгласили с това не особено социалистическо име.

„През 70-те – разказва Рубен – майка ми преживяла страстна, но платонична любов с младеж на име Рубенс. Бил наполовина французин и връзката им била обречена. Рубенс предложил на майка ми брак и я поканил във Франция, но през онези години в Съветския съюз това би означавало да съсипе живота на доста свои роднини.  Пред нещастието на близките си мама избира собственото нещастие и отказва. Години по-късно, след повторно предложение и повторен отказ, мъжът посяга на живота си в дома си в Париж, оставайки предсмъртно писмо. Романтична, но доста тъжна история. Майка ми първоначално искала да нося името на този неин Рубенс, на когото е останала в дълг. Така или иначе, тя приема и името Рубен, тъй като един от четиримата братя на баба ми се е казвал така и е бил известен математик и герой от войната.“

Смесените бракове в родата на Рубен не са рядкост. Смесването на националностите, на културите и традициите според него е истинско богатство, благодарение на което се изграждат такива добротетели като толерантност, търпение, разбиране.  „Мултикултурализмът те прави силно адаптивен, помага ти да се чувстваш почти навсякъде добре приет и близък с целия свят, където и да пътуваш“ – казва Рубен. Както ще разберете от историята по-долу, същото важи и за оцелелия през вековете семеен килим – пътешественик във времето и свидетел на съдбата на едно семейство.

БАБУЛЯ
текст рубен лазарев

Малцина знаят, че любимата ми баба е починала от глад. Днес щеше да навърши 100. Можеше, спокойно. С толкова силно и издръжливо сърце със сигурност е могла. За жалост, не се случи.

Баба („бабуля“, както нежно я наричах аз в моето мило рускоезично детство) искаше да се самоубие, но бързо разбра, че няма да й се позволи току-тъй. Веднъж пожела да се хвърли срещу автомобилния трафик. Бабуля имаше проблем с краката и не можеше да върви толкова бързо, колкото желаеше. Реши да откаже храната. Годината бе 1998-а, настъпваше 1999-а. Гладни години – за някои, буквално. Най-големият глад обаче бе духовният глад. Няма по-голямо наказание от самотата. Самотата, наложена от обстоятелствата, а не по желание, е най-големият враг на силните духом, а баба беше много силен човек.

Самотата идва след смъртта на вярата, надеждата и любовта. Самотата е вероломен и могъщ противник. Баба обаче също не беше вчерашна и реши да победи, като умре.

Не бях добър внук. По-точно – бях прекрасен, до едно време... Близките все ми казват да не се самообвинявам. Не, не го правя. Просто не умея да прощавам – никога не прощавам. Дори на себе си. Не умея и, май, не искам. Да опрощавам греховете го мога, умея да махам с ръка и снизходителността не ми е неприсъща, но да прощавам с душата си не съм се научил. Поне засега.

За живота на баба, на бабуля, на Забела Джалаловна, на Беллочка, на Белла ханум – както бе добре позната в стария Баку, на Забела връзкарката, бунтарката и същевременно – скромната съпруга на известен зок, дълбокоуважаемия дядо, специалист по нефтодобива и нефтообработката, хидрогеолога Иван Агабекович Лазарев, за верния член на Партията и предания комунист („комунист – това звучи гордо“) винаги съм имал нужда да говоря дълго, но си казвам често – а има ли смисъл. Не питам, просто си го казвам.

На снимката е нашият семеен килим. Един е. Килим, който по стечение на обстоятелствата е топлил душите и телата на не едно поколение Саркисови и на три поколения Лазареви. Триметровият килим е един от малкото спомени, останали ни от родното село на бабуля – за разлика от дядо баба бе със селски корен.