В тази пролетна вечер – през март 1968 г. – 33-годишният Ленард Коен лежал в леглото си в мизерната си стаичка в хотел Челси в Ню Йорк, където живеел от няколко месеца. През прозореца виждал мрачното небе и парцаливите мръсносиви облаци, които вечерният вятър бил довял кой знае откъде. Гледката била повече от потискаща и той усетил как някъде дълбоко в него започвала да се оформя онази, неговата тъга. Наричал я своя, защото живеел с нея още от дете. Била честа гостенка в душата му. Понякога успявал да избяга от нея, друг път я изтиквал в ъгъла с помощта на китарата си, публиката си, музиката, виното, дрогата, жените. За малко. После тя непременно го завладявала. Не можел да й се противопостави.

И сега усетил, че скоро сянката ще го превземе. Не искал да я посрещне сам, но и точно сега не искал да отнеме силата й с хапчета. Затова решил да излезе и да поскита из нюйоркските улици. С грозните облаци, изплували в небето, градът му изглеждал също такъв неспасяем депресар като него.

Навън Ленард най-напред изял мазен чийзбургер от близката кръчма, после се запътил към таверната „Белия кон“, където не видял никой от познатите си, след което се оставил на вятъра – да го носи накъдето си иска. Не харесвал този Ню Йорк, липсвала му Гърция, където живеел съвсем доскоро – остров Хидра, магаретата, на чийто гръб се катерел по хълмовете, виолетово-сините води на морето и слънцето, слънцето, слънцето…

В около 3 ч. след полунощ, вече напълно превзет от необяснимото безпричинно на пръв поглед екзистенциално отчаяние, известно на философите като мирова скръб, а на психиатрите като депресия, Ленард Коен отново пристъпил прага на „Челси“, готов да се предаде. Извикал раздрънкания асансьор, а когато вратата се отворила, разбрал, че този път депресията ще трябва да изчака. Вътре стояло младо момиче – на около 20 и няколко години, с разбъркана странна коса и също толкова разбъркани странни дрехи. Момичето пушело. „Качвай се!“ – казало то, все едно е с автомобил, а не с асансьор. Ленард се качил и изведнъж усетил как „сянката“ започнала да се оттегля доброволно. „Търся Крис Кристоферсън“ – заявило момичето с доста нахалния си самоуверен глас. Ленард Коен, с почти две глави по-нисък от кънтри звездата Кристоферсън, изведнъж решил да скочи в играта. „Имате късмет, госпожице, аз съм Крис Кристоферсън“. „Знаех си – казала  госпожицата. – Аз пък съм Бриджит Бардо, която търсите вие“. „Веднага ви познах“ – отговорил Ленард.

Не била Бардо, разбира се. Бардо в хотел Челси? Никога! Била обаче не по-малка легенда – Джанис Джоплин – и двамата с Ленард Коен прекарали няколко нощи заедно. Първата – веднага след като излезли от асансьора с новите си самоличности. „Предпочитам красиви мъже, но за теб ще направя изключение“ – казала му Джанис, а после го успокоила: „Е, какво толкова – и двамата сме грозни, но пък имаме музиката“. После Ленард използвал думите й в текста на парчето си „Челси хотел 2“, което й посветил.  

Двамата не се влюбили, дори напротив. В интервю Джоплин казва, че е разочарована от двама мъже в живота си, от които е очаквала да получи нещо повече от секс – Джим Морисън и Ленард Коен. „Бяха ми интересни като хора, исках да ги опозная, а се оказа, че са просто чукове, от които получих едно чукане и нищо повече“ – оплаква се Джоплин. Срещат се за последен път в края на лятото на 1970 г., няколко месеца  преди смъртта й. „Хей, човече, пак ли си дошъл в Ню Йорк да четеш поезия за стари дами?“ – провикнала се Джанис. На 4 октомври умира от свръхдоза хероин на едва 27-годишна възраст. Ленард е разтърсен от смъртта й и за първи път усеща, че остарява. „Бях прекалено възрастен за такава... грандиозна смърт. Самоубийството за мен вече бе непостижимо“ – казва той.