Една вечер, когато баща ми току-що се беше върнал от работа, мама подхвърли:
– Прочетох му един от твоите разкази. Беше пълен с лъжи от край до край. Но бяха безвредни лъжи. Също като оная тропосана с бели конци измислица за Дядо Коледа. Знаем, че такъв човек няма, но слушаме историите за него.
– Пак обърка конците, хубаво момиче – възрази баща ми. – Само истината в историите дава сила.
Когато пиша, винаги си представям, че баща ми чете думите ми отнякъде.
Преди години в родния ми град Перник имаше земетресение. Жените от нашия квартал събрахме дрехи, обувки, одеяла и книги за учениците от местното училище и ги прибрахме във физкултурния салон. На втората нощ някой бе разбил катинара и бе задигнал по-новите обувки и по-хубавите одеяла. Книгите бяха останали непокътнати в ъгъла на физкултурния салон. Крадците очевидно не се интересуваха от романи и стихотворения.
– Виждаш ли сега колко права бях, като настоявах да станеш лекар – изтъкна мама. – Никой не се интересува от книги. Хората ги е грижа само за неща, които стомасите им могат да смелят.
Беше твърдоглава жена, майка ми. И нея не я бе грижа кой знае колко за книгите, но подари готварската ни печка на едно семейство – къщата им се беше разпукала, покривът се срути след земетресението.
– Нали и те трябва да живеят някак – отсече тя. – Аз винаги мога да те викна, Здравке. И зная, че ще ми помогнеш.
Три дни след земетресението намерихме един старец, дядо Павел, в гарсониерата му. Човекът беше неподвижен, закован на миндера. Мазилката бе окапала от стените на жилището му. Никой не беше идвал да види как е този човек, диша ли, има ли какво да яде. Ние, три жени, бяхме чули приглушени звуци и отначало мислехме, че вътре е забравено куче, домашен любимец. Разбихме вратата и попаднахме на стареца.
– Синът ми работи в Испания. Той е там със семейството си – каза дядо Павел. – Ако си беше в България, аз нямаше да лежа тук при скъсаните черги.
Левият крак на стареца беше парализиран.
– Синът ти не е в Испания – подхвърли една от жените. – Онзи ден го видях в нонстопа на моста.
– Какво! – ръцете на дядо Павел се разтресоха.
Старецът беше преживял в гарсониерата четири дни. Беше си изпил водата от шишето на масата и се бе хранил със сух хляб, който съседката му бе купила още преди земетресението.
– Млъкни! – мама скръцна със зъби към жената. – Онзи човек, дето си видяла в нонстопа, не е бил синът на дядо Павел. Неговият син е в Испания.
– Но – възрази жената.
– Не се бой, старче – отсече мама. – Ще ти донеса чисти дрехи. Бяха на мъжа ми Васил, сигурно го познаваш.
– Кажете ми за моето момче, моля ви – измърмори дядо Павел. – Добре ли беше синът ми, когато го видяхте в нонстопа?
Тази вечер майка ми каза:
– Знаеш ли, баща ти беше прав. Думите помагат на човек повече от докторите.
Изгледах я невярващо.
– Баща ти беше прав и за друго. Струма е най-хубавата река. Знаеш ли защо?
Поклатих глава.
– Защото го срещнах на брега й.
– Момичето ми – казваше баща ми. – Някои думи могат да облекчат всяко нещастие, колкото и черно да е то. Не е нужно да си писател, за да ги намериш. Трябва да имаш добро сърце.
Майка ми е корава жена. Никога не съм я чувала да се оплаква. Никога не е хленчила.
Онази нощ тя каза:
– Само да знаеш как ми липсва баща ти.
Сълза, колкото лещено зърно, се търкулна по бузата й и тя веднага я размаза с юмрук.

Това си спомням днес.
Зная – можеш да живееш цял век, да оцелееш след наводнения, земетресения и войни, можеш да напишеш прекрасни стихове и велик роман, но най-важното е да можеш да кажеш, че някой ти липсва – обикновен човек, показал на приятелите си азбуката, която знае всички приказки на света.
Млади хора, честта е да имаме такива качества, че когато създадем било разказ, било музикално произведение, било тиган или тухла, било то стол, то да буди възхищение у хората. Това е най-вярното измерение на честта. А знанията, които сте събрали в Нов български университет, са най-силното измерение на честта и доказателство, че вие ще бъдете успешни. А достойнството, то е представата, която имате за себе си като хора, които и в бъдеще ще постигат своите цели, защото знаят как. И ако тези цели са в полза на обществото, то сте постъпили достойно.
И когато видите който и да било от тук присъстващите, например това хубаво момиче срещу мен, да можете да ѝ кажете: „Аз съм ѝ благодарен, ръка ѝ целувам, защото тя ми помогна със своите знания и действия.“
Затова, скъпи млади хора и скъпи родители, и вие, прекрасни преподаватели, създали този духовен дом, живейте с чест и достойнство и ще бъдете свободни. А светът ще се гордее с вас.