Лиз Нюджънт е ирландка, живее в Дъблин. В края на ноември, точно преди да пристигне в София за представянето на „Странната Сали Даймънд“, дойде новината, че книгата ù е спечелила наградата за най-добър криминален роман на Ирландия за 2023 година. Сред конкурентите е бил и носителят на „Букър“ Джон Банвил.

За Лиз наградите не са новост. И въпреки че дебютира на сравнително късна възраст, когато е на 47, тя има в колекцията си почти всичко от писателските призове в родината си – три пъти е печелила „Irish Book“ (за дебюта си „Загадката Оливър“, за „Стаено зло“ и за „Skin Deep“, която не е преведена на български), била е „Жена на годината в литературата“ (2017), през 2021 година Литературно-историческото дружество на Дъблинския университет ѝ присъжда наградата „Джеймс Джойс“.

Получавала е всякакви комплименти и откровения от читатели. Един от тях ѝ разказал, че са погребали майка му с изданието на „Странната Сали Даймънд“, защото я е четяла, когато починала. „Боже, дано не съм я убила аз“, си казала Лиз. Признава, че историята на Сали е донякъде повлияна от случая с австриеца Йозеф Фрицъл, който цели 24 години държа дъщеря си затворена и ѝ направи 7 деца. „Интересува ме психологията на характерите, не как, не кой, а защо“, каза Лиз Даймънд на представянето в София. Може би затова невинаги романите ѝ отговарят на очакването виновният да си го получи. Със „Сали Даймънд“ дори се стигнало дотам, че американският ѝ издател наложил друг финал на историята. Просто американците харесват да има хепиенд.

„Хората обичат да четат криминални романи, защото лошият винаги получава наказание и правдата тържествува. В моите романи невинаги е така, предпочитам да приличат на Шекспировите драми – накрая по сцената са разхвърляни трупове“, казва Лиз, на която не може да се отрече чувството за хумор.

Какво е правила до появата си в литературата обаче? След гимназията работи в строителна компания в Лондон, после записва курс по актьорско майсторство в Дъблин, пътува по света като сценичен мениджър с шоуто за ирландска музика и танци „Ривърденс“ – помните ли бързите крака на Майкъл Флетли, за това става дума. Работи за телевизионен сериал, като помага на сценарния екип, и това по-късно ще се окаже полезно за книгите ѝ. Докато е в Бродуей с „Ривърденс“, се запознава със съпруга си Ричард Маккълоу, музикант и тонрежисьор.

В живота ѝ има един вододел – тежко падане, когато е на 7. Последствието е мозъчен кръвоизлив, като дясната ѝ ръка и сега е с ограничена подвижност. Докато е в болницата, се влюбва в книгите – защото няма какво друго да прави и за да избяга от неприятната действителност. Учи се да пише наново, вече с лявата ръка. Интересен момент от биографията ѝ е, че има четири сестри и четирима братя и това не е рядкост в католическа Ирландия, в която презервативите са забранени до 1986 година.

За „Странната Сали Даймънд“, преведен у нас от Боряна Джанабетска и издаден от „Еднорог“, Лиз Нюджънт разказва, че героинята ѝ привлича вниманието на масмедиите, след като се освобождава от тялото на починалия си баща по доста необикновен начин – изгаря го в домашната пещ за смет. След това са открити и писма на бащата до нея, разкриващи истината за ранното ѝ детство, което Сали е забравила напълно. Лиз Нюджънт е майсторка на стъписващите първи изречения и „Странната Сали Даймънд“ не прави изключение.  

Първото изречение в книгата наистина ли е първото, което пишете?

Първите изречения в първите две книги, които написах – „Загадката Оливър“ и „Стаено зло“, станаха толкова известни, че се цитират във всички отзиви. И когато започнах да пиша третата книга („Skin Deep“), си дадох сметка, че към мен има очаквания в това отношение. Пренаписвах това първо изречение 25 пъти, докато не харесах резултата. Давам си сметка, че е много важно още от самото начало да стресна читателя, да го зарибя.

На корицата на българското издание на „Странната Сали Даймънд“ има плюшено мече. Играчката има важна роля и в сюжета. Имате ли лична история по темата? Моята е, че изхвърлих детското мече на мъжа ми, защото ме беше ядосал много. После намерих едно изоставено от някого и го приютих вкъщи, но стореното си остана.

Странното е, че нямам спомен с мече, не си спомням да съм имала играчки като дете. Но още по-странното е, че когато баща ми почина, сестра ми, без да пита никого, взе старата му пижама и направи от нея мечета за всички нас. Това беше преди 3 години, така че на 53-годишна възраст получих първото си мече от пижамата на баща ми. Като негов заместител. До ден днешен то е в спалнята ми. Но историята за мечето на корицата е друга. Във всички мои книги става дума за характери, които са преминали през някаква травма в детството, за счупени хора. Беше ми попаднала снимка на мече, раздърпано, с липсващо око. Молех всички издатели да сложат такова мече на някоя корица, но ми отказваха. Опитах се да ги принудя, като включа мечето в самата история за Сали Даймънд, но пак не се съгласиха. Българската корица, без дори да съм искала подобно нещо, беше като сбъдната мечта. От всички преводни издания тази ми е любимата.

А защо издателите не искат мече на корица?

Изглежда, че това би се асоциирало с някакъв вид сексуално насилие над деца. Истината е, че в романа „Странната Сали Даймънд“ няма описание на такова насилие (в интервюто пред тв и радиоводещия Греъм Нортън Лиз казва, че не описва нищо лошо и ако читателите ѝ са потресени, то това е плод на тяхното въображение). Издателите се притесняваха дали възрастни хора биха си купили книга с мече на корицата. Аз бих и затова настоявах.

Учили сте за актриса, защо не станахте такава?

Нямах самочувствието да се явя на прослушване. Сега това може да ви се струва изненадващо, но тогава бях прекалено стеснителна. От обучението си в актьорската школа обаче разбрах как да се превъплъщавам в даден персонаж, как да се идентифицирам с него и това ми е изключително полезно при писането – всички мои персонажи говорят от първо лице.

Какво научихте от работата си по сериалите?

При тях най-важното е на следващия ден зрителят отново да седне пред телевизора. Затова краят на епизодите трябва да е интригуващ. Всяка глава в „Странната Сали Даймънд“ например завършва така, че читателят да не може да остави книгата. Често са ми казвали, че са прочели романа в рамките на един или два дни именно по тази причина.

Доколко наследствеността е определяща за героите ви? Тя ли е по-важна, или възпитанието, което може да е травматично? Въпросът е за яйцето и кокошката.

Наследственост срещу възпитание – това е въпросът във всичките ми книги. За себе си имам отговор, но не искам да го натрапвам. Книгата е написана така, че читателят сам да намери отговор за себе си.

Жестокостта на хората може ли да се оправдае с детството? У много от героите ви има травма – при Оливър, при бащата на Сали Даймънд също има намек, че е малтретиран като малък.

Не приемам насилието и жестокостта по отношение на когото и да било. Човек може да си обясни причините за насилието, да ги разбере, но в никакъв случай не го извинявам.

Откъде е интересът ви към социопатичните личности, към счупените хора, които срещаме в книгите ви?

Работила съм за много шефове, които си бяха направо психопати. Вдъхновението не беше много далече. Като че ли такива хора, социопати, психопати, се оказват на високи постове в големи фирми.

Значи ако шефовете ни са психопати, има шанс да станем добри писатели.

Да (Смее се.), те ме вдъхновиха много.  

От наша българска гледна точка Ирландия е просперираща страна. Но в миналото ви също има горчивина, страната е била бедна, много хора са емигрирали – ние имаме подобен проблем. До средата на 80-те в Ирландия още са били забранени презервативите. Хомосексуалността е била извън закона. Едва през 2015 г. закон постановява равенство в брака. Какво се промени в Ирландия?

През 90-те в Ирландия имаше много скандали, свързани с Католическата църква и злоупотребата с деца. Момичета и млади жени са били буквално заключвани като в затвор, ако забременеят, без да са омъжени. (Лиз истински се пали по темата.) Принуждавани са да работят при тежки условия без заплащане, като робини, например в перални, а децата им са били продавани, включително в чужбина. Същевременно бащите на тези деца са били недосегаеми. По никакъв начин не са носели отговорност. Все едно децата са плод на непорочно зачатие. И до ден днешен в Ирландия има много женомразство. След като се случиха тези скандали, жертвите трябваше да бъдат обезщетени за преживяното. Но държавата се  споразумя с църквата на тези хора да се изплатят само определени суми, съвсем недостатъчни. Появяват се и нови истории за жертви, оказва се, че те са много повече… В резултат на всичко това хората в Ирландия просто обърнаха гръб на църквата. Има много малко желаещи да станат свещеници, затова има по един свещеник на четири енории. А няма и достатъчно вярващи, които да ходят на църква.

Кога и как пишете?

Аз съм зле с дисциплината. В книгите за писатели се казва, че трябва да ставаш рано, да сядаш на писалището си и искаш - не искаш, да пишеш. Да се отнасяш към писателството като към всяка друга работа. Аз не пиша всеки ден, не ставам рано. Забързвам се едва когато наближи крайният срок. За да се принудя да го правя, си казвам, че няма да ям, преди да съм написала 1000 думи.

Изкуственият интелект – мислите ли, че ще промени писателската професия или че дори ще започне да пише книги?

Ужасена съм от това какво може да направи изкуственият интелект. Представете си, във всеки един момент ще могат да се появяват книги на Лиз Нюджънт, създадени от него, защото изкуственият интелект ще погълне моите книги, ще се учи от тях и от интервютата ми, включително от това интервю, в което говоря за своето вдъхновение и начина, по който пиша. Особено страшно е за визуалните творци. На екрана на компютъра всеки може да извади каквото си иска изображение и след това да прави от него картички и каквото се сетите, без да плати нищо. Новите версии на Пикасо, на Ван Гог, на Моне ще се появят по този начин. Ще се компрометира почтеността и автентичността, хората на изкуството ще станат заменяеми.

Съпругът ви наистина ли ви придружава във всички пътувания? Къде е той сега?

Ричард е горе в хотела и си почива, защото ме придружаваше от сутринта по интервюта. Толкова много говорене му дойде в повече. Видях, че стига предела си, и му дадох половин свободен ден. Заради моя физически недъг той ме придружава навсякъде. Освен че ми носи чантите и ми помага в практическите неща, той е и мой мениджър, занимава се с интернет страницата ми, със сметките, с данъчните декларации, урежда пътуванията.

За завиждане сте с такъв човек до себе си.

Голям късмет имам наистина.