Изкушаващо е заглавието на това интервю да е и „Импресия по пълнолуние“ – заимствано от разказа на Албена Фурнаджиева, защото тя говори много сходно с начина, по-който пише. Границата между нейната поезия и кратките белетристични форми, в които експериментира, е трудно уловима. Мираж, сън, хипноза, блян, илюзорност и реалност – всичко се преплита в постмодерна романтичност. Най-новата ù книга „Белият цвят на тревата“ излезе наскоро. И, да, пише и стихове за деца – „Мечтатели“ оглавява в продължение на месеци някои от класациите за най-продавани книги. С този разговор се опитваме да отворим границата между литературата и живота.   

Пишете стихове и носите тази фамилия, естествено е първият въпрос да е имате ли общо с рода на поета Никола Фурнаджиев?

Нямаме роднинска връзка, но поезията на Никола Фурнаджиев определено е оказвала и оказва влияние в развитието ми – той е създател на един особен почерк в нашата изящна словесност – земен, поривист, бунтарски, жизнерадостен. Фурнаджиев е истински пролетен вятър в нашата лирика, със сложна лична и творческа съдба. И е от Пазарджик – заедно с много други имена от нашия край той е един от моите учители и духовни примери.

Живеете ли в раздвоение между филологията и правото – двете ви образования?

Езикът изключва раздвоението. За да успее човек, трябва преди всичко да владее литературния език. Ние общуваме чрез езика и се реализираме само в неговите рамки и колкото по-добре го владеем, толкова повече гаранции за успех имаме. И филологията, и правото изискват модерно мислене, дават опит и ориентири, които може да даде само хуманитаристиката. Работят с най-сложния материал – човешкия. Що се отнася до мен, винаги ме е привличало познанието – обичам да уча нови неща, да търся и откривам нишката, която свързва всичко, колкото и различно на пръв поглед да изглежда.

Какво е Пловдив – родният ви град, в живота ви? Изобщо какво са градовете в живота ви?

Градовете са израз на различното – онова, което материализира духовния свят на хората, живеещи в тях. За мен освен география, архитектура, диалекти и забележителности, градовете са поезия:  цветове, форми, аромати, вкусове, усещания, в които са ангажирани всички сетива. Спомени, случки, фрагменти.  Вятър, лек дъждец, тичане по улици, глъчка, усмивки, целувка… Градът е светът на човека. А какво по-интересно от него?!
Пловдив е моят свят. Разбира се, днешният Пловдив е различен от града на моето детство – израснах срещу пеещите фонтани, зад операта. Те и днес са на същото място и това, че мен ме няма там, ме изпълва често с носталгия.

В творбите ви има ефирно усещане за носталгия. Дар или бреме е носталгията? По какво изпитвате най-често носталгия?

Носталгията е като воал, през който съзерцаваме света в мигове на усамотение. Тя обикновено е насочена към миналото време и прилича на опушена ретро снимка, под чиято патина прозира омекотеният блясък на вчерашното. Обикновено то ни се струва по-интересно и по-добро. Изпитвам носталгия по това, което не се е случило, по несбъднатото: празници, срещи, разминавания... Но тя, носталгията, е и нежно напомняне, че винаги има още един шанс. Че докато ни има, нищо не е изгубено. „Изкуството да тъгуваме се учи цял живот“ – казал го е един жизнерадостен човек – римлянинът Ювенал.

Понякога се долавя ирония в неочакваната развръзка на кратките ви разкази, макар че „развръзка“ е много условно казано, отнесено към тяхната смислова разколебаност – смислите в тях проблясват и трептят и се менят, неуловими като отражения по развълнувана водна повърхност. Иронията ли прави възможна новата романтика?

Аз обичам традициите. Романтиката е тайнство. Не мисля, че за романтиката трябва да се говори и възприема „по нов начин“. Романтиката трябва да се пази. Тя е търсене на смисъла, на близостта и добротата, тя е стремеж към хоризонта, който поражда съкровения. За такива съществени неща иронията е неуместна. Тя е присъща на явления и състояния, които са на другия полюс, където е залата с изкривените огледала. Там е Франсоа Рабле, Марк Твен, Гогол, Алеко Константинов, Хашек, Илф и Петров… Там смехът може да замести сълзите, но и да живее с тях. Романтиката не е за това.

Във вашия „Много къс разказ“ двете думи – Възрастна жена, изписани на картончето с името на портрета на г-жа Фон Майер, сякаш разкъсват тъканта на преживяването на случващото се. От старостта ли най-вече се страхува съвременната жена?

Свързваме старостта със страха от смъртта може би.  В днешния свят опаковката често се разминава, а и изпреварва съдържанието. И може би това е една от най-объркващите и неправилни отправни точки. Своеобразно състезание за въображаеми външни  предимства и липса на усилия за красотата на ума. Старостта е неотменен биологичен процес и с нея също трябва да се  свиква.  Да се подготвяме за нея психически. Да полагаме усилия в разбирането и приемането ѝ. Нужен е кураж, но и достойнство – не примирение, а именно достойнство: прощаването с блясъка, стихването на суетата, преструвките, надпреварата с времето… В това също има очарование и тъй като земният живот не е вечен, нека му се насладим – спомнете си танца на Зорба гърка в романа на Казандзакис – изигран блестящо от Антъни Куин в едноименния филм.

Децата ли са най-големите мечтатели, които познавате?

Да, и затова никога не трябва да забравяме да се завръщаме към детето в нас. Защото силата на мечтите е като сбъдната молитва.

Бихте ли написали роман, или предпочитате да останете в по-кратките форми?

За българската повествователна традиция са присъщи кратките форми – притчата, приказката, разказът. Те отдавна са установили своето „върховенство“ и в тях, струва ми се, писателите ни постигат най-сериозни успехи. Винаги сме имали и имаме и силна поезия. Кратките форми са изкуство на едрите планове и оттам идва тяхната трудност – те изискват наблюдателност, ерудиция и умения да се създават психологични портрети, да се уплътнява изказът. Романът е историята, погледната отблизо, в детайли, разположени по определен ред върху общото платно на сюжета. Надявам се един ден да имам необходимото време и за роман – налага ми се нерядко да правя компромиси в полза на правото, но се надявам, че ще съумея да ги компенсирам.

Какво пишете в момента?

Книгата ми с разкази „Белият цвят на тревата“ излезе в края на миналата година. Все още се чувствам като в лодка, която ме носи по нейното течение – това е нещо като унес. Иска ми се да пиша повече за деца. Обмислям нова книжка, за една Мида, която – залепена на дъното на модерен кораб, обикаля света и разказва историите на своите приключения. Винаги ми е бил любопитен животът в моретата и океаните. Иначе писането е като дишането. Продължавам да дишам.

Кой ви очаква, когато се завръщате отнякъде?

Две кучета, една котка, дъщеря, съпруг. Прости човешки радости, ежедневия и празници. В това отношение съм голяма късметлийка.