Данчето скърби за Кастро, но отказва да коментира слуховете, че е била свързана с него в интимна връзка. „Повече няма какво да говорим за Кастро. Има хора с чар и харизма, това са дадености, които не можеш да придобиеш. Тя си е латинска тази история, но той е най-ярък, най-освободен, със самочувствие.

Един мъж се усеща в самото здрависване, в погледа, една дума само да ти каже. Много е спорен като политическа фигура, обичан и мразен, но изключителна личност. Изключително интелигентен. Има един лаф, който е казал преди време и стана хит, когато Обама стана президент: „Аз ще преговарям с Америка, когато черен стане президент.“

Това негово изказване е със стойност на пророчество за бъдещето. Той следва делото на Хосе Марти, а не на Карл Маркс и Енгелс. За национална независимост. Впоследствие е принуден да премине към социалистическия лагер. В Хавана има един квартал Ведадо, където черен не е могъл да припари. Сега няма отговорен пост, на който да няма тъмнокож кубинец. За мен една нация е демократична, когато не е расистка. Такива са кубинците. Не съм само аз, която обича Куба. Целият кубински народ обича българите. Нашите специалисти там са най-толерирани. Намират, че сме много близки като темперамент и светоусещане, по отношение на живота въобще. Николас Гиен, един голям техен поет, казва, че българите са латиносите на Европа. Ние имаме 500 години турско робство, те – испанско. Ние имаме Ботев, те – Хосе Марти.

Държавите ни са горе-долу еднакви по територия. Училища там продължават да носят името на Георги Димитров. Обичат български филми. Тук има асоциация за приятелство с Куба. Поддържаме контакт с кубинското посолство. Направихме площадче „Хосе Марти“ и на всеки 28 януари се полагат венци пред паметника му. Аз често сама слагам една бяла и една червена роза.“

като камък на шия, като белег от нож

В един момент на Данчето взел да й омръзва чергарският живот. Уморила се от бохемския разгул, в който тънел Християн. Размечтала се за своя възглавница и за спокоен и уседнал човек, с когото да я споделя. Точно тогава я запознали с арх. Георги Стоичков, син на кандидат-члена на Политбюро на ЦК на БКП Григор Стоичков.

Той я бил харесал и поискал да го срещнат с нея. В негово лице Данчето видяла сериозния улегнал мъж, с когото може да има мечтаното семейство. Георги Стоичков бил изключително сдържан, пълна нейна противоположност. Хубав мъж, с атлетична фигура, със секси глас. Жените го харесвали дори и без да знаят чий син е. Имал отношение към изкуството, бил невероятен критик. Само с една дума можел да даде изключително точна оценка не само на визуално изкуство, но и на литературно произведение. Данчето твърди, че дъщеря й Ивана го е наследила в това отношение.

След две години в „милиционерски брак“ Георги й предложил да се оженят. Тя вече била свикнала със свободното съжителство, не държала да се узаконят. Никога не пожелавала за себе си сватба с традиционни тържества. Не мечтаела да е булка в бяло. Омъжила се в черна рокля с огромно деколте, с черна пелерина и с черни очила в понеделник, 18 юли 1977 г. в 18,30 часа. Съпругът й бил с кадифен блейзър и винена папийонка. И неговият тоалет не бил специално за сключването на брака. Кумувал им Боян Иванов. Гостите им дошли в апартамента, в който живеели, а булката била застлала масата с ушита от нея покривка.