Йорданка Христова - живот, разказан в песни
Ваня Шекерова 15 March 2019
песен моя, обич моя
Лилия накарала сестра си да се яви на конкурс в Студията за естрадни певци. Приел я в класа си Милчо Левиев, а Вили Цанков й преподавал режисура. Левиев е написал някои от първите хитове на певицата. После емигрирал в САЩ. А тя пропяла и със „Студио 5“ на Вили Казасян, и с оркестър „София“, благоговеейки пред истински акули в жанра популярна музика като Людмил Георгиев, Константин Драгнев, Емил Георгиев, Димитър Ганев и оркестър „Балкантон“, задали тона и вкуса в интонационната среда.
Повечето били по-големи от нея с над 10 години, имало много какво да „купи“ от тях. За Данчето тези хора били университет, удоволствието от общуването с тях било огромно. Ползата също. През 1964 г., завършвайки студията, тя все още не знае, че ще бъде една от певиците, които ще определят облика на българската естрада през 60-те и 70-те. Двете с Лили Иванова се появяват едновременно на второто издание на популярния фестивал за естрадна музика „Златният Орфей“ през 1966 г. и Йорданка Христова, вече позната с първата си записана в студио „Балкантон“ песен „Калинка-Малинка“, печели първа награда с „Делфините“.
Стъпвайки на професионалната сцена, тя нямала никакви съмнения, че това е нейното. На 20 години продължавала да е луда кинаджий-ка, да обожава литературата, но музиката я прелъстила завинаги. Станала причина и да отдаде сърцето си на китариста Християн Платов, с когото били двойка повече от десет години.
Първото й турне било в Румъния. Почувствала се съвсем естествено, не се притеснявала. Знаенето на френски език улеснило общуването й с домакините. Най-щастлива била, когато в тяхната грамофонна къща бендът направил една малка плоча, а тя записала една от песните – от раз! Това бил третият й запис въобще, при това в чужбина, и се получил от раз – пяла на италиански. Някак си й тръгнало на чужбина.
След връщането си от турнето в Румъния била поканена в оркестър „София“. Познавала Косьо Драгнев и Емил Георгиев, но Християн Платов – не. Тръгнали да пътуват за Чехия с автобус през есента на 1964 г. Данчето, едва навършила 21 години, почувствала, че между нея и Християн се случва онова, на което някои казват химическа реакция. Бил 5 години по-голям от нея. Като се върнали, научила, че е женен и дори има син. И прекратила връзката. Но само за половин година. След това обаче не издържала на повика на сърцето си и отново се върнала. Не поискала от него да прекрати брака си. Живеели заедно по време на безспирните турнета, ден за ден, без планове за бъдещето. Нямали нужда да са женени. Забавлявали се. Много се пиело в техния кръг. Все били по събирания и по гости до зори.
Тя самата, без да е била кой знае какъв пияч, пиела уискито само чисто. Сега дори не може да си го помисли, както и за коняк. Пушила до 1989 година, и то само Kent, от големите. Тогава престанала, защото препушила. Само докато била бременна и докато кърмела децата си, спирала. „Вече не мога да си представя, че ще пуша. Такова пушене беше яко! По време на пътуване се комбинираше с безсъние, пиене, игра на карти. Но когато се събереш с такива хора, не можеш да не пиеш.“
Данчето трупала български репертоар. За нея пишели текстове и музика не само „придворната й поетеса“, съученичката й Евгения Гешева, но и Богомил Гудев, един от първите текстописци, научен сътрудник по химия. Негови са „Бяла тишина“, „Лудо и младо“, „Любили сме любили“, „Двама“ от филма „Козият рог“... Захари Петров, Михаил Белчев са правили прекрасни неща за нея. С емблематичната „Песен моя, обич моя“ по музика на Йосиф Цанков тя печели трета награда на „Златният Орфей“, така са отличавани и „Облаци“, и „Балада“, а „Безсъница“ става първа през 1975 г.
На Данчето пеенето й се получавало винаги без напрежение, без фанатична грижа за гласа. През 1965 г. имали с оркестър „София“ и ансамбъл „Софийски солисти“ голям концерт в зала „България“. Пяла две много трудни песни, едната от които на Мина с огромен диапазон, но била с температура. На другия ден имала още един ангажимент с оркестъра някъде близо до София, пак болна. На третия ден получила афония – отваряла уста, а глас не излизал. Побъркала се, решила, че е дошъл краят. Завели я при д-р Бенева, която била абсолютен факир, и с нейните мазилца върнала гласа й за три дни. Тази лекарка се занимавала с фониатрия, защото самата тя имала проблем. Била консултант на всички големи оперни певци, включително и на Гяуров.
Всички трудни песни, много разгърнати, с много широк диапазон, на живо Данчето започнала да ги пее с един тон надолу. След 10 ноември от стрес си загубила гласа, имала проблем с централната нервна система, което се отразило на гласа й. Не можела да пее, само говорела. Тогава д-р Друмева от Военна болница я поела и намерила точната диагноза, за да може да й помогне.
Приятно ми беше на прочета историята на тази завладяваща жена. Йорданка Христова е така талантлива и харизматична, излъчва такава класа и достойнство, че изобщо не е чудно как блести на сцената толкова дълги години.
Но защо още в началото трябваше да има неприятната вметка "... е, не с грацията и размаха отпреди"? Защо в текстовете на Ваня Шекерова винаги трябва да има някакво клъвване, някакво боцкане? Подобни трънчета (особено когато са напълно ненужни) развалят вкуса на всеки добър материал.