Майката въздъхнала и застанала на вратата. Напрягала си мозъка да измисли решение на безизходната ситуация. По-едрият старец обяснил положението на по-дребния, който тъжно кимнал в знак на съгласие.
Макар двамата да били много различни на ръст, израженията им били еднакви.
– А дали да не направим така... – предложила майката. – Аз ще намеря мъж досущ като съпруга си и ще го доведа. Той ще обуе lederhosen, вие ще ги натаманите хубавичко и после ще ми ги продадете.
Първият старец я изгледал ужасено.
– Но, госпожо, тофа е протиф прафилата. Мъж, който ще пробфа, не същият като фаш съпруг. И ние ще го знаем. Не можем да го напрафим.
– Престорете се, че не знаете. Продайте кожените панталони на този мъж, а той ще ги продаде на мен. Така няма да изневерите на политиката си. Моля ви, умолявам ви! Може никога повече да не дойда в Германия. Ако не купя кожените панталони сега, никога няма да ги купя!
– Хмм... – смръщил се старецът. Замислил се за няколко секунди, после се обърнал към другия старец и избъбрал нещо на немски. Разменили така няколко реплики. Накрая едрият мъж се обърнал към майката и казал: – Много добре, госпожо. Като изключение – голямо изключение, разберете! – ще си затфорим очите. Малко хора идфат от Япония да купуфат кожени панталони, а ние, германците, не сме чак такифа глупаци. Моля, намерете мъж съфсем като фаш съпруг. Брат ми така поръча.
– Благодаря ви – казала тя, после съумяла да благодари на другия брат на немски: – Das ist so nettvon Ihnen.
Тя – дъщерята, която ми разказа тази история, – скръсти ръце върху масата и въздъхна. Изпих остатъка от кафето си, което отдавна беше изстинало. Продължаваше да вали. Още нямаше и помен от жена ми. Кой би допуснал, че разговорът ще поеме в тази посока?
– Е, и? – попитах, нетърпелив да науча края. – Майка ти намерила ли човек със същата структура като баща ти?
– Да – отговори жената почти безизразно. – Седнала на една пейка и започнала да се оглежда за човек с мерките на татко. И ето че се появил. Без да го моли за позволение – човекът явно не знаел и дума английски, – го помъкнала към магазина за кожените панталони.
– Ръчна манипулация... Шегувам се.
– Не знам. У дома мама винаги е била нормална, чувствителна жена – каза тя с поредната въздишка. – Продавачите обяснили проблема на човека и той с радост се съгласил да замести татко. Обул кожените панталони – някъде го пристягали, другаде му били широчки – и тримата се разбъбрили на немски. След половин час приключили, а през това време майка ми решила да се разведе с татко.
– Чакай, не разбирам! – прекъснах я. – Случило ли се е нещо през тези трийсет минути?
– Нищичко. Онези тримата германци само хахакали като мехове.
– А какво е подтикнало майка ти да го направи?
– Тогава и тя не могла да разбере. Почувствала се объркана и заела отбранителна позиция. Съзнавала единствено, че изпитва отвращение, гледайки мъжа с кожените панталони. Отвращение, насочено към татко. Не успявала да го овладее. С изключение на цвета на кожата, човекът, когото мама накарала да пробва кожените панталони, бил досущ като татко – същата форма на краката, на корема, същата оредяваща коса. И начинът, по който пробвал новите кожени панталони – бил важен и наперен като момченце. Докато стояла и наблюдавала този мъж, много неща, за които не била сигурна, постепенно се изяснили. И тогава проумяла, че мрази татко.
Съпругата ми се прибра от пазар и двете с гостенката подхванаха женски разговор; аз обаче продължих да мисля за кожените панталони. Тримата вечеряхме рано и пийнахме малко, а аз превъртах историята в главата си.
– Вече не мразиш майка си, така ли? – попитах, когато съпругата ми излезе от стаята.
– Ами, всъщност не. Изобщо не сме близки, но не я виня.
– Защото ти е разказала за кожените панталони ли?
– Така мисля. След като ми обясни как стоят нещата, не можех да я мразя. Не мога да кажа защо това промени нещата, не знам как да го обясня, но вероятно е свързано с факта, че сме жени.
– И все пак, ако извадиш кожените панталони от уравнението, ако беше просто поредната история за жена, отправила се на път, която намира себе си, щеше ли да можеш да й простиш?
– Не, разбира се – отговаря без колебание. – Разковничето са кожените панталони, нали?
Чифт lederhosen, закупени с посредник, мисля си, които баща й така и не получил.