Lederhosen

Един разказ на Харуки Мураками, който обяснява по гениален начин онова, която не подлежи на обяснение. Женската природа.

12 January 2019


Майката признала на дъщеря си, че дотогава не можела да говори с нея, защото не знаела какво да й каже:
– Самата аз не знаех накъде отиват нещата, но всичко започна от чифт панталони.
– Панталони ли? – изумила се дъщерята не по-малко от мен сега. Смятала никога повече да не проговори на майка си, но любопитството й надделяло.
В траурно облекло, майка и дъщеря седнали в близкото кафене и си поръчали студен чай. А приятелката ни трябвало да изслуша следния разказ.
Магазинът, където продавали кожените панталони, се намирал в неголямо градче, на един час път с влак от Хамбург. Сестра й го открила.
– Всичките ми познати германци казват, че това е мястото, ако ще купуваш lederhosen. Изработката е добра и цените не са много високи – обяснила сестра й.
И така, майката се качила на влака, за да купи lederhosen за съпруга си. В купето й във влака седели двойка германци на средна възраст, които се разговорили с нея на неуверен английски.
– Отивам да купя кожени панталони за подарък – обяснила майката.
– От кой магазин? – попитали двамата.
Майката им казала името на магазина и двойката германци на средна възраст заговорили в хор:
– Тофа е мястото, тофа е мястото, jah. Най-хубафият магазин.
Думите им вдъхнали увереност на майката. Бил приятен следобед в началото на лятото в живописното старомодно градче. В центъра на града ромоняла рекичка с тучни брегове. Във всички посоки се разклонявали павирани с обли камъни улички и било пълно с котки. Майката влязла в едно кафене да хапне кasekuchen с кафе.
Допивала кафето и си играела с котката на заведението, когато собственикът се приближил и я попитал какво я води в градчето. Тя отговорила: lederhosen, при което собственикът извадил бележник и й начертал как да стигне до магазина.
– Много ви благодаря – казала майката.
Колко е приятно да пътуваш сам, помислила си, докато крачела по облите камъни. Всъщност това било първото й самостоятелно пътуване за петдесет и пет години. И нито веднъж не се почувствала самотна, уплашена или отегчена. Всичко пред очите й било свежо и ново, всеки срещнат се държал дружелюбно. Всяко преживяване извиквало отдавна заспали у нея емоции, непокътнати и неизживени. Всичко, което дотогава й било скъпо – съпругът, домът и дъщеря й – се намирало на другия край на света. Не изпитвала необходимост да се тревожи за тях.
Много лесно намерила магазина за lederhosen. Било старо занаятчийско магазинче. Нямало голяма табела за привличане на туристите, но вътре видяла купчини кожени панталони. Отворила вратата и влязла.
В магазинчето работели двама възрастни мъже. Разговаряли шепнешком, докато снемали мерки и си ги записвали в тефтер. Зад завеса се намирала по-просторната работна част на магазина, откъдето се чувало монотонното бръмчене на шевните машини.
– Darf ich Ihnen helfen, Madame? – попитал по-едрият от двамата възрастни мъже.
– Искам да купя кожени панталони – отговорила тя на английски.
– Тофа проблем. – Възрастният мъж старателно подбирал думите си. – Не прафим панталон за клиент, който не същестфуфа.
– Съпругът ми съществува – уверено заявила майката.
– Jah, jah, съпругът фи същестфуфа, разбира се, разбира се – побързал да се поправи старецът. – Изфинете, английският ми недобър. Исках кажа, ако фаш съпруг не същестфуфа тук, не можем да продадем панталон.
– Защо? – озадачено попитала майката.
– Политика на магазина. Ist unser Prinzip. Трябфа да фидим как стои панталон на клиент, да попрафим хубафо и после да продадем. Работим тофа пофече от сто години, имаме репутация благодарение на тази политика.
– Но аз пътувах половин ден от Хамбург, за да купя кожения панталон.
– Много съжаляфаме, госпожо – извинил се старецът и явно искрено съжалявал. – Не прафим изключение. Този сфят е много несигурен. Доферие се печели трудно, но се губи лесно.

« предишна страница следваща страница »
ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР