Направо от гарата нараненият мъж хуква при Бобишев, следва тежко обяснение и доскорошните другари стават смъртни врагове. Марина въобще не отваря вратата на Ося и той прави опит да си пререже вените. В разгара на тази лична драма Бродски е арестуван направо на улицата със скалъпени обвинения, че пише срещу родината. А всъщност в тези дни на политическо преследване Йосиф създава най-нежния си цикъл стихотворения „Песни на щастливата зима“. Ала системата не може да се примири, че младият евреин няма постоянна работа, и той е откаран в психиатрична клиника за „съдебна експертиза“, която установява, че е годен да се труди. Следва прочутият процес срещу поета безделник. Стенограмата от него придобива огромна популярност, издава се нелегално и се предава от ръка на ръка. Съдията Савелиева, например, попитала подсъдимия: „А кой ви е поставил в числото на поетите?“. Дръзкият отговор на Бродски гласял: „А кой ме е поставил в числото на хората, принадлежащи към човешкия род?“ Съдията: „Къде сте учили за поет? Не сте се опитали да завършите ВУЗ, където ви подготвят, учат ви...“ Бродски: „Не знаех, че това се постига с образование.“ Съдията: „А с какво?“ – „Мисля, че това е от Бога“, отвърнал отнесено Бродски.

За тези си думи той получава максималната присъда за лентяйство и само на 23 г. е заточен в селцето Норинская в далечната Архангелска област. Вследствие на тежкия физически труд там той ще премине през първия си сърдечен пристъп. Но ще напише и най-хубавите си стихове и ще се наслади на най-светлите мигове с Марина. Да, Марина често го посещава и остава за дълги периоди с него при спартански условия. Веднъж се появява Бобишев и я отвежда след тежка сцена на ревност. Бродски страда, но пак прощава – само и само приказката им да не свърши. Плод на тази поредица от срещи и раздели е синът им Андрей, който се ражда през 1967 г. Ося е убеден, че Марина най-накрая ще се съгласи да узаконят отношенията си, но тя остава непреклонна и скоро връзката им приключва.

В това време Ахматова разгръща кампания в защита на Бродски, а в негова подкрепа се подписват имена като Шостакович, Маршак, Паустовски, Твардовски и Чуковски. Стиховете му се печатат в престижни западни издания, където се появява и прословутата стенограма от процеса. Решаваща роля за намаляване на присъдата изиграва обръщението до правителството на Жан-Пол Сартр, който предупреждава, че заради „делото Бродски“ съветската делегация може да се окаже в трудно положение на Европейския форум на писателите. В тази ситуация Йосиф се връща в Ленинград и дори е назначен в комитета на преводачите към Съюза на писателите, за да се избегнат обвиненията в паразитизъм. Още от тогава, а и до края на живота си, Бродски страни от образа на борец със съветската власт, наложен му от световната преса. По-скоро се придържа към имиджа на self-made man, отколкото към този на жертва на режима.

Емиграцията

Заради режима обаче той изобщо не е издаван и бял свят виждат едва 4 негови стихотворения, въпреки че твори активно. След дълги митарства в издателство „Съветски писател“ е предаден сборникът „Зимна поща“, но напук на положителните вътрешни рецензии КГБ спира публикуването му. Докато Йосиф се прехранва от всякаква халтура (пише сценарии, рецензии като извънщатен сътрудник и дори се снима в малка роля в киното), през 1970 г. в Ню Йорк излиза първата му книга. Ръкописите за нея са изнесени с дипломатическа поща. Негови стихове са преведени също на полски и италиански, а освен това е избран за член на Баварската академия за изящни изкуства.