Когато обаче Джон и Йоко се нанасят през 1973 г., романтиката им е последна грижа. Те търсят единствено и само уединение, спокойствие, търсят място, недостъпно за репортери, папараци, медии, фенове. Собствениците на Дакота знаят, че повечето звезди – а техните клиенти са само много известни и/или много богати хора – искат точно това и са безкомпромисни в осигуряването на достъп до вътрешността на сградата. Дори Роман Полански не успява да издейства разрешително да снима сцени от сензационния си филм „Бебето на Розмари“ (1968) в един от апартаментите на Дакота и се задоволява само с външни кадри около входа, над който са надвиснали стари огромни газени фенери, запазени и до днес.

Така че Ленън и неговата фатална японка избират сградата преди всичко заради ексклузивния достъп. За тях Дакота е „обетованата земя“, към която вървят през целия си живот. Тяхното спасение, техният общ дом. Ленън казва, че още от родния Ливърпул виждал кулите на Дакота Билдинг и знаел, че това е, което го чака.

Двамата си купуват апартамента през 1973 г., малко преди да избухне най-сериозната криза във връзката им. Криза, довела до най-дългата им раздяла – от началото на 1973 г. до края 1974 г. те не живеят заедно. Джон нарича този период „моят изгубен уикенд“.

Още с появата си в живота на Ленън – през 1966 г. – Йоко започва да го променя. Тя е със седем години по-възрастна от него и е сравнително известен авангарден художник концептуалист. Известността й обаче е като прашинка в Космоса в сравнение със славата на Ленън. Тя, разбира се, не е фен на „Бийтълс“. Никой уважаващ себе си концептуалист през 60-те не е. Прекалено комерсиални са, прекалено много хора ги харесват до припадък, прекалено богати, има нещо гнило в тях. Само че точно в този момент самият Джон Ленън също не е фен на собствената си група, на музиката, която правят, на самия себе си и най-вече на живота, който живее. Договорът със звукозаписната компания го кара да се чувства, сякаш е чиновник и трябва, длъжен е непременно да произвежда музика. Независимо дали има вдъхновение или не, дали иска или не, дали е щастлив от това, или не е. Чувства се като онези ужасни хорица, които като ученик наблюдава в родния си Ливърпул – родителите на негови съученици. Леко прегърбени и вечно уморени, те отиват всяка сутрин до офиса си, вършат някакви неща на бюрата си и вечер се връщат обратно. Тогава Джон е убеден, че това е най-кошмарният възможен живот, а после вижда как след като завършват училище, децата на същите тези хора поемат по същия този път до офиса и обратно и само след половин година вече са остарели, уморени. Ленън винаги е гледал с нескрито презрение на чиновническата служба, обаче ето че изведнъж самият той се оказва едва ли не в същото положение. Трябва да прави музика. Трябва! От друга страна, емоцията вътре в самата група вече отдавна не е като в най-силните им години. Енергията, магията са се изпарили. На Джон му е трудно да го каже на глас, но „Бийтълс“ вече не съществуват. Съществува само едно бледо и обречено копие на онази велика банда, която се превърна в гласа на 60-те.

Help! I need somebody... Когато  Джон Ленън среща фаталната жена на своя живот Йоко Оно, тази песен на „Бийтълс“ вече е световен хит, но по някакъв начин се превръща и в нещо като „химн“ на първата им среща и на всичко, което се случва между тях след това. Джон наистина има спешна нужда от помощ.