Политика на отворени врати

Уна и Чарли спят в отделни двойни спални, а вратата на Уна е постоянно отворена: отначало за Джералдин, после за Майкъл, който се ражда през 1949, после – за Джозефин, 1951, и за Виктория – последното им дете, родено в Щатите. Много спекулации има по темата за осемте деца на мистър и мисис Чаплин. Чаплин неведнъж е заявявал, че се ужасява от противозачатъчните. Но Уна е тази, която иска много деца. И е прекрасна майка – около нея има аура на спокойствие и толерантност. Тя никога не крещи, за разлика от комика, който държи на дисциплината и реда, за него това е магическата сърцевина на възпитанието. В Холивуд е едно да раждаш, друго е да гледаш деца, има си бавачки за това. Уна е изключение от правилото. Тя обожава да си играе с децата на ливадата и отстрани изглежда като по-голяма сестра на Джералдин с три-четвъртите си чорапи и плисирани поли. Спонтанна, изтъкана от сдържан смях, тя винаги е готова да избърше детските сълзи и да чете приказки в леглото, дори когато долу в трапезарията са събрани хора като Ивлин Уо, Томас Ман, Алберт Айнщайн, Ноел Кауърд...

Уна блести на масата с усмивката и с деликатното си мълчание, а съпругът й е този, който обира лаврите. Той си остава по момчешки игрив, весел и забавен на всяко парти, произнася триминутни речи, които карат публиката да се присвива от смях, и държи вниманието през цялото време, все едно че изобщо не е слизал от сцената. На тенис турнирите в къщата им на Съмит Драйв се изсипват десетки хора. Един ден пияният поет Дилън Томас паркира направо на корта, разкъсвайки мрежата за ужас на иконома, който едва не получава инфаркт, а Уна се залива в смях. После делово нарежда да паркират колата, да поправят мрежата, а тя се заема да налива в устата на поета силно черно кафе. Тази вечер е облечена в прекрасна вечерна рокля с наниз перли, но друг път може в пуловера на Чарли да излезе на по сладолед с приятелки. Такава е Уна.

Лов на вещици. крале в изгнание

Кога и как Америка се настройва срещу нахалния англичанин? В края на 40-те и началото на 50-те срещу него се надига истинска кампания, която кара Чаплин да напусне завинаги Щатите. Речите му срещу Хитлер, които той изнася по молба на „някакви антивоенни организации“ го белязват като комунист, тъй като Чарли не се е интересувал какви са точно организациите. Аз съм комик, не комунист, повтаря той. Гилдията на филмовите актьори, оглавявана от Роналд Рейгън, пише харта на лоялността, която изключва Чаплин като лоялен гражданин. Защо той, който е постигнал всичко в страната на неограничените възможности, не е неин гражданин? Аз съм гражданин на света, отговаря Чаплин. Но облаците се сгъстяват. Киносалоните бойкотират разпространението на последния му филм „Мосю Верду“, а агенти на ФБР тайно разпитват персонала на имението му дали случайно не са присъствали на партита с голи момичета. Чаплин разбира, че животът му в Щатите е приключил. И започва да организира емигрирането на нарасналото семейство. На кораба „Куин Елизабет“, с който пътува фамилията Чаплин, пристига телеграмата, че му е отказана обратна входна виза за Америка.

В Европа пристигат през пролетта на 1952 г., 20 години след като Малкият скитник без пукната пара е заминал за Америка. Посрещат го като краля на комедията и го отрупват с любов. Лондон, Париж, Рим, премиери и чествания... Междувременно Уна тайно се връща на Съмит Драйв в Лос Анджелис, за да освободи прислугата и да подготви къщата за продажба. Чарли й е дал право да се разпорежда с имуществото му и е поръчал две важни неща: парите от сейфа в банката да зашие в подплатата на палтото от норки, с което ще пътува, и да уреди прехвърлянето на парите от сейфа в градината му. (Една светска легенда твърди, че в градината Чарли е имал закопани 1 млн. долара, преследван от кошмарите на своето детство, когато дни наред не е имал пукната пара, за да си купи хляб.)

В края на същата година в Париж Уна разбира, че чака петото си дете, и поставя условие на съпруга си: няма да го роди в хотел! Решението да търси къща в Швейцария е продиктувано от страха на Чаплин да не изгуби състоянието си. Пътувайки из Европа, той харесва едно имение в градчето Веве, близо до Женевското езеро. На 5 януари 1953 г. фамилията стъпва в новата си къща. Скоро Уна се отказва от американското си гражданство и приема английско. През август се ражда Юджийн. След него идват още три деца – Джейн, Анет и Кристофър, последният е роден, когато баща му е на 72, а Уна на 36. „Обичам времето, докато отивам в болницата, за да родя следващото дете. Имам време да прочета цялата „Война и мир“. В мир“ – казва Уна.

Животът в Швейцария не е лесен, особено за децата, на които толкова им липсва слънчева Калифорния. Оказва се, че във Веве те са попаднали в кралството на изгнаниците. На километри наоколо имения имат бившите кралски фамилии на Италия и Испания, на Румъния... Смешните порядки, които са установили, когато се събират, подсказват на Уна идея за филм. (По-късно от нея се ражда „Един крал в Ню Йорк“, който не е сред най-добрите филми на Чаплин.) Например кралицата на Испания се преструва, че пуши, за да може в нейно присъствие мъжете да запалят пури. Чарли е в творческа криза. Той става все по-нервен и непоносим, особено за персонала си. Единственият човек, който не страда от гневните му изблици, е Уна. Стига, Чарли, не се впрягай, всичко ще се оправи – често казва жена му.

Животът в имението им Маноар де Бан тече еднообразно. Вечеря в 6,45. Само двамата. Децата вечерят отделно. Лягане в 9. Дневни ритуали, в които участва 12-членната прислуга. Нови стаи за новородените и новите бавачки. Пътувания по света – сафари в Африка, Близкия изток, Карибите, Европа... В имението често идват тълпи от гости – приятелките на Уна от Щатите, приятелите на Чаплин Пикасо, Джавахарлал Неру, Полет Годар с бъдещия си съпруг Ерих Мария Ремарк. Едно събитие разтърсва Уна. Три месеца след като ражда Юджийн през 1953 тя пише поредното писмо на баща си, за да му каже, че е кръстила син на него, а той умира сам в един хотел в Годам. „В хотел се родих, в хотел умирам...“ – казва той горчиво преди да почине.
От завещанието му става ясно, че е обезнаследил Уна и Шейн, те получават само малката къща в Бермуда, където са родени. Уна се отказва от своя дял в полза на брат си.

Ако Холи беше омъжена...

В Париж тя се среща със своя стар приятел Труман Капоти за серия от обеди. Капоти я обожава – тя е една трета от образа на героинята му Холи от „Закуска в Тифани”. Другите две части са Глория Вандербилт и Керъл, приятелките на Уна. Нейният финес, елегантност и отнесеност, нежеланието й да се съобразява с правилата, неутолимото й желание за щастие, както и нежната й слънчева същност покоряват всички.
Чаплин не просто я обожава – тя е неговият живот. Но и за нея Чарли е всичко – тя е майка и съпруга и това е нейният талант. Но не и муза на Чаплин. Появява се много късно в живота му, за да бъде муза. Филмите, които той прави след сватбата си с Уна, не могат да се сравняват със създадените преди това. Последният му филм „Графинята от Хонконг“, в който играят Брандо и София Лорен, е истинска катастрофа. Но Чаплин е гений – безспорен гений в киното. И характерът му е характер на гений – страстен, непремерен, егоцентричен, отвратителен. Може да срине някого със земята, може да е толкова взискателен към децата си, особено когато застават пред камерата – като Сидни и Майкъл, – че критиките му да са унизителни, унищожителни. Уна е тази, която омекотява ръбовете на неговия характер, звъни по телефона, за да утешава, да посредничи, да поласкае нечие унизено самолюбие. Но никога не го прави пред Чарли, никога.

„Моята автобиография“ на Чаплин излиза през 1966 г. – завладяваща, емоционална, разкриваща чувствителната човешка природа на гения. Уна е слушала откъси, които той й е чел, за да се посъветва. Тя я е одобрила, изцяло. Какво е това безлично заглавие „Моята автобография“? – си позволил да му каже веднъж Труман Капоти. „А какво е „Закуска в Тифани“? По-тъпо не съм чувал.“ – отговорил Чаплин.
През 1964 г. Ориана Фалачи интервюира 20-годишната Джералдин Чаплин. „Ние, децата, живеехме с един жив гений и майка, която беше светица. Но беше нашата майка. Имаше смях, игри и много любов. Тя сядаше в скута му и си държаха ръцете сякаш са тийнейджъри. Ние всички израснахме с убеждението, че бракът е да се влюбиш, да живееш с някого в хармония и да го обичаш винаги.“ Съвсем различни са спомените на Кристофър, най-малкото дете, който е с 19 години по-малък от Джералдин. Първите деца си спомнят Уна весела и млада, влюбена в съпруга си, а най-малките – угрижена жена на средна възраст, заета с грижи по болния си стар мъж и постепенно пристрастяваща се към алкохола.