Мистър и Мисис Чаплин - необикновеният живот на една необикновена двойка
Вечните любовни истории от съкровищницата на EVA
Милена Попова 03 February 2022
Just married: 16 юни 1943 г., Санта Барбара
Къде отлетяха двайсет години?
Двайсет години след като напуска Америка Чаплин се завръща там – на сцената, където получава от Филмовата академия „Оскар“ за цялостното си творчество. Той е на 81, вече трудно подвижен, Уна е на 46, все още много красива, грижовна, топла и щедра, забележителна жена. На сцената Чаплин е в инвалидна количка, от която трудно става. Под нестихващите овации се появява до него и Уна, а Чаплин прави знаци – наградата е за нея, всичко е заради нея...
Не бих променила нищо, ако можех. Огромният товар, който поех в последните години на Чарли, си струваше всяка минута. Той се погрижи за мен, когато имах най-голяма нужда. Аз направих за него същото.“ Уна Чаплин
Изследователите на техния брак смятат, че Уна е започнала да пие, когато Чарли, макар и жив, я „напуска“ и тя се превръща в денонощна болногледачка. Но близките й приятели предполагат, че е започнала да подкрепя самочувствието си с алкохол много по-рано, още по времето, когато е решила, че не иска нищо повече от живота, освен да бъде в служба на гения. Пред пресата години по-късно Уна коментира брака си: „Не бих променила нищо, ако можех. Огромният товар, който поех в последните години на Чарли, си струваше всяка минута. Той се погрижи за мен, когато имах най-голяма нужда. Аз направих за него същото.“
Къде отлетяха двайсет години – често се пита Уна. Двайсет години в швейцарския си замък тя е била доброволна изгнаница. Децата едно след друго са отлетели от гнездото. Суперамбициозната Джералдин е погълната от актьорската си кариера и е някъде по света, Майкъл – най-голямото разочарование на Чаплин, е зарязал ученето и се е отдал на дрога, остроумие и битничество. Виктория – голямата слабост на баща си, единствена поканена в негов филм, който той не завършва, – не се интересува от кино, най-малките трябва да се борят със зъби и нокти за вниманието на родителите си, защото големите са го изчерпали.
Смъртта на Чаплин в коледната утрин на 1977 г. е най-тежкият момент в живота й, макар и очакван. Уна остава сама – с три от най-малките си деца, но без смисъла на живота си, нейния Чарли. На погребението фотографиите запечатват лицето й с черни очила – тя толкова прилича на мрачния си баща в този момент! За първи път пресата разкрива нейната пристрастеност към алкохола, коментирайки изострените й черти, внезапното й състаряване, тъмните кръгове и периодите на мрачна враждебност. Плъзват слухове, че с Чарли са имали ужасяващи битки на тема алкохол още преди той да се срине.
Лейди Чаплин, сама с демоните на своето минало
На 52 години Уна загубва смисъла на своя живот. Разкъсващото сърцето й погребение е последвано от абсурден вандализъм. Двама поляци и – за съжаление – един българин, изравят ковчега на Чаплин и го скриват, за да искат откуп. Научена от Чаплин никога и по никакъв повод да не дава пари на изнудвачи, Уна казва пред пресата. „Няма да платя. Тялото е само тяло. Моят съпруг е в рая и в сърцето ми. “ Когато намират ковчега в една царевична нива, Уна го погребва отново. Тя се учи да живее сама, но поведението й е на човек, който е бил окован цял живот, и затова не знае какво да прави със свободата си. При първия си полет до Лондон без Чарли е с приятелката си Бети, която тайно я наблюдава. „Докато самолетът излиташе, Уна отвори малката си чантичка. Извади нещо и го стисна в ръка. После видях, че това е една от ръкавиците на Чаплин. Държа я по време на целия полет.“
Приятели я канят в домовете си по цял свят и Уна приема някои от поканите, но сякаш духът й я е напуснал. Сякаш животът й е свършил. Драмата й с алкохола се задълбочава.
Първата й връзка след Чарли, може би платонична, може би не, е с Райън О’Нийл – може би заради фамилията му, може би не. Той е с 16 години по-млад от нея. Дъщеря му Тейтъм О’Нийл е бясна и пише гневни писма до Уна. Връзката скоро приключва, а в Маноар де Бан край Веве чест гост става... Дейвид Бауи, с когото пресата също й приписва романтична връзка. Фотографирани от папараци на разходка, двамата приличат на майка и син, точно както Чарли и тя са изглеждали като баща и дъщеря. „Той е умен, чаровен и чувствителен и идва от същата част на Лондон като Чарли“ – казва Уна.
Тази мимолетна забежка е последвана от истинска любовна афера – с Уолтър Бернщайн. Той е на 59, пет години по-възрастен от нея, драматург, женил се е няколко пъти и има 5 деца. Уна вече има 12 внуци. Двамата наемат яхта и пътуват по Средиземно море в компанията на нейните три най-малки деца. В началото на връзката им Бернщайн не подозира за алкохолизма й, но по време на круиза това става прекалено явно. Вероятно заради алкохола поведението на Уна по време на публичните им вечери е скандализиращо. „Двамата непрекъснато се докосват и личи, че сексуално са много привлечени“ – твърдят приятелите им.
Изследователите на брака на мистър и мисис Чаплин се позовават на нейни признания пред приятелки, че сексуалният й живот в брака не е бил задоволителен въпреки (или може би заради?) осемте деца. Рутината, липсата на изненада, е потискала Уна, а ролята й на дете-жена е била неудовлетворяваща. Под напора на чувствата, породени от тази късна връзка, както и на тъжните равносметки, които прави за живота си, Уна пие безконтролно, неглижирайки болките в стомаха. Това е причина двамата любовници да са в тежък конфликт, а Уна става все по-мрачна и все по-гневна. Гневна на мъжете, които е обожавала, но които са я напуснали. Баща й, Орсън Уелс, Бернщайн. Включително и Чарли.
Тъмният път обратно
Децата също са напуснали Уна. Алкохолизмът на майка им е болна тема и конфликтите с нея са ги оставили безсилни. Дори условието да се виждат с нея единствено когато е трезва, не я спира. Тя пътува често до Ню Йорк, където купува апартамент, но стои настрана от светския живот. Приема покани за обяд, вечеря или благотворително събитие много рядко. Жаклин Онасис, тогава редактор в издателство „Дабълдей“, непрекъснато праща покани за обяд, придружени от празни чекове – Уна да попълни сумата, която би приела, за да напише и издаде своята автобиография. Но макар че е ненаситен читател и определено има талант за писане, тя отказва. Често гостите на партитата в апартамента й разбират, че тя просто е забравила да поръча храна и напитки, понякога не ги посреща в началото, а се появява след час по нощница, раздърпана и уморена. Алкохолизмът й става все по-явен. Тя има много познати, но малко приятели. Една от тях е Франсис, жената на композитора Уолтър Шуман, която се опитва да извади Уна от това състояние. Един ден, отивайки в спалнята й, за да види защо
Уна се е оттеглила от партито, което сама е организирала, я заварва да лежи на леглото в пълен мрак. „Сигурно така изглежда мястото, където е Чарли сега“ – казва Уна. От нейната елегантност и блясък не е останало нищо. Изглежда зле облечена, раздърпана, помръкнала. И само изумителните й бижута напомнят, че е приказно богата и в сметките й всеки ден се вливат стотици хиляди.
Постепенно Уна се отделя от всички. Франсис свидетелства, че веднъж, когато я заварила пияна в апартамента й, Уна вдигнала натежали от мъка очи и казала: „Какво, по дяволите, направих с живота си?“ Дали неосъществената мечта да стане актриса, погребана дълбоко в сърцето й, не я е разяждала? Дали усещането, че смисълът на нейния живот е изчезнал, я карало да се самоунищожава?
След два пожара в нюйоркския й пентхаус тя го продава и се установява сама във Веве. Претърпява операция на раково образувание на лицето си, после на хемангиом в мозъка, после хистеректомия. Последните години от живота й са белязани от пълна разруха и грозни сцени на пристрастеност към бутилката. Диагнозата рак на панкреаса не й оставя никакви надежди. Пък и тя не иска надежда. Ужасяващите мъки на Уна приключват на 27 септември 1991 г. Половин тон цимент е изсипан върху ковчега й – децата й се презастраховат срещу вандали. С изключение на Джозефин, която е в Индия, всички присъстват на 50-минутната церемония, плюс още 50 приятели.
Уна най-сетне е до своя любим мъж, любовта на живота й, в пасторалното гробище на Веве, над езерото Леман, на един от хълмовете, под които са минали най-щастливите години от живота й.
„В живота ми с Уна непрестанно и наново откривам дълбочината и красотата на нейния характер – пише Чаплин в своята автобиография. – Понякога, когато тя върви пред мен по тесните улички на Веве и наблюдавам непрестореното й достойнство, изящната й стройна малка фигура, прибраната й тъмна коса, в която личат няколко сребърни нишки, у мен внезапно се надига вълна от любов и възхищение от всичко, което тя представлява, и в гърлото ми засяда буца.“
Текстът е базиран на книгите „Уна. Живот в сенките“ на Джейн Сковъл и „Чарлз Чаплин. Моята автобиография“, както и на статии в интернет
Съдба човешка!!!!!!