Съдейки по собствения й стил и хората, чакащи реда си при нея, които всъщност бяха нула на брой, не можех даже да си представя нейния „начин“ като нещо революционно, но тя беше единствената ми надежда.

Грабна ножиците, след това погледна към главата ми за секунда и ги остави. Замени ги с най-огромната електрическа машинка за подстригване, която някога бях виждал. Това не беше задача за някакви си калпави парченца метал: беше работа за нещо, с което можеше да се косят ливади. Не гледах в огледалото, защото не исках да виждам как ме съсипва. Нещо подобно се случва, когато съм в ресторант и избягвам да гледам към всякакви отразяващи повърхности. Гледах надолу към скута си и забелязах как снопове коса падат около чатала ми. Количеството сплъстена и покрита с пърхот коса, която падаше от главата ми, изглеждаше все едно Господ бръснеше древните си срамни части. Имаше библейски измерения. След това чух нещо, което никой никога не би искал да чуе от фризьор.

Дестини: Опа.

Опа?! ОПА?! Надявам се да си разляла дебелачиното си от „Старбъкс“ върху дрехите ми, защото, ако това „опа“ има нещо общо с косата ми, ЩЕ ТИ ДАМ САМО ЕДНА ЗВЕЗДА В „ЙЕЛП“ И ЩЕ ТРЯБВА ДА СИ СМЕНИШ ШИБАНОТО ИМЕ И ДА ЕМИГРИРАШ В КАНАДА! („Йелп“ не беше много популярен по онова време, но, хей, схванахте какво имам предвид.)

Дестини: Мисля, че подкъсих малко повече отзад. Ще се наложи да я изравня. Съгласен ли сте?

СЪГЛАСЕН ЛИ СЪМ? ТИ ЕБАВАШ ЛИ СЕ С МЕН, ЕДВА ЗАВЪРШИЛА ГИМНАЗИЯ, БЕЗВКУСНО ОБЛЕЧЕНА И СТЪРЧАЩОЗЪБА КУЧКО?! НЕ! НЕ СЪМ СЪГ­ЛАСЕН!

Аз: Да.

Още веднъж. Синдромът „Нямам яки топки“. Както всяко момиче, което прави секс с Хю Хефнър, затворих очи и зачаках да се свърши. Чух звука от спиращата машинка и как една силна въздишка дойде иззад мен. Беше време да видя на какво приличам в главата. Отворих очи и това, което видях, не беше подстрижка, ами чиста сеч. Беше коса на току-що станал от сън човек, спал на легло, пълно с озверели от глад плъхове. Беше толкова къса, че можех да виждам веждите си, а НИКОЙ не иска да вижда това.

Аз: Ами… къса… е.

Дестини: Да. Но изглежда супер… ъъъ… секси?

Още не мога да повярвам как успя да каже това, без да повърне поне малко в устата си.

Дестини: Има начин да я накарате да изглежда по-дълга.

Аз: Не, и преди са ми казвали същото. Вярвайте ми, чиста лъжа е.

Дестини: Винаги можем да я изправим.

Да я изправим? Какво означава това? Как… се изправя? Като на онези зловещи религиозни лагери, където шашави родители изпращат децата си, които са обратни?

Аз: Какво имате предвид?

Тя извади огромен фалически уред и го включи на най-високата степен.

Дестини: Ще ви покажа.

Иска ми се книгите да имаха филмови монтажи, защото последвалите двайсет минути бяха все едно изкарани от филм на Фреди Принц Джуниър от 90-те. Аз бях грозното девойче, а Дестини беше развратната ми сестра, която ми правеше пълна промяна. Превърнах се от „грозен“ в „Не чак толкова грозен, ако леко примижиш“. Беше сбъдната мечта. След доста хващане, изправяне и аромат на изгорена коса, тя беше готова. Погледнах в огледалото и всъщност не изглеждах ЧАК толкова зле! Това беше чудо!

Само ако Дестини знаеше, че създаде чудовище. От онзи ден нататък нямаше преса за коса, която да не съм унищожил със сплъстеното си косище. Ако беше възможно да се оженя за преса за коса, щях да го направя и да измисля и начин, по който да изконсумирам брака ни. Дори и да беше супергнусен и леко опасен – пак щях да го направя.

Отидох до колата си и въздъхнах дълбоко с облекчение. Погледнах в огледалото за задно виждане и се вторачих в новото си аз. Не бях кралицата на бала, но определено ставах за изнасилване след среща.

ДИНГ.

Мама ми изпрати есемес с питане за снимка на новия ми външен вид. Отворих камерата и се снимах. Погледнах снимката и учудващо – бях доволен от нея. Не трябваше да се снимам хиляда пъти, от хиляда ъгъла, дори не ми беше нужен и филтър. Бях доволен от начина, по който изглеждаше самата снимка, за първи път от доста време насам. Клик.

ИЗПРАТЕНО.