Та, седнах аз, заразлиствах испанската версия на списание „Пийпъл“ отпреди петнайсет години и си помислих: „Уау, нямам идея коя е тая мацка Селена, но определено мисля, че ще стане известна!“. Както си разглеждах списанието, моторолата ми с капаче започна да вибрира и се чу „Частици от мен“ на Ашли Симпсън. Обаждаше се майка ми.

Аз: Здрасти, мамо.

Мама: Подстрига ли се вече?

Аз: Не. Още чакам. Мисля, че в момента фризьорката ми води битка за попечителство по телефона.

Мама: Ах! Забавно, а? Вълнуваш ли се?!

Аз: Не съвсем. Страх ме е да не заприличам на кукла тролче.

Мама: Ауу, но ти си моето малко тролче!

Аз: Това не беше отговорът, на който се надявах, но ти благодаря, мамо.

Мама: Добре, обади ми се, като приключите. И ми прати имейл със снимка по пейджъра!

Аз: В това, което току-що каза, няма капка смисъл.

Мама: Обичам те!

Както посягах към друго списание, което може би също беше отпреди десетина години, „фризьорката“ ми се появи и ме поздрави. Сложил съм думата в кавички, защото фризьорският й сертификат приличаше на подложка за хранене в „При Дени“. Очакванията ми за тази подстрижка се равняваха на тези, които имах за филм с Еди Мърфи. В смисъл, знам, че ще е гадна, но може пък и да разсмее малко хората. Обичам да сея щастие дори ако е за моя сметка.

Огледах я от горе до долу и очакванията ми от филм с Еди Мърфи се смъкнаха до който и да е филм с Адам Сандлър, правен след 2008 година. Ситуацията беше толкова зле, колкото и „Дърти хлапета“4. Тя изглеждаше сякаш си бе отрязала косата без ножици и решила да покрие главата си с фъстъчено масло и сурово месо и след това да я остави да виси от клон на дърво в някой парк за кучета. Беше облечена в една от онези смотани тениски за Хелоуин, на които пише: „Това Е костюмът ми“. Споменах ли, че беше юни? Обеците й бяха халки и то толкова големи, че можех спокойно да се обеся с тях, което си помислих, че щеше да е много добра идея, при положение, че подстрижката се окажеше толкова ужасяваща, колкото подозирах, че ще бъде. Дестини отпи глътка от най-голямото „Старбъкс“ фрапучино в света и леко се оригна. Всичко вървеше като по вода.

Дестини: Какво ще желаете?

Аз: Да ми кажете, че вие сте просто друга нахакана рецепционистка и Дестини е все още отзад и крещи по телефона на бащата на детето си?

Дестини: Не. Аз съм вашата Дестини.

Аз: Много добра игра на думи. Трябва да отида до тоалетната. Връщам се след малко.

В този момент ми се прииска да бях част от някакъв филм на ужасите, защото „връщам се след малко“ обикновено означава, че няма да се върнеш повече, че ще умреш. Прииска ми се да бях умрял. Да, предполагам какво си мислите: Защо просто не си тръгнах? Защото страдам от синдрома, „Нямам яки топки“, ето затова. Принципно нямам шибания кураж да отказвам, затова казвам „да“ на всичко, само и само да избегна конфликт. С възрастта се научих да се справям с това, но по онова време бях само на осемнайсет и се ужасявах от всичко и всички около мен. Дори и от плетени мебели.

Отидох в тоалетната и заключих вратата. Застанах пред огледалото и се погледнах. Опитах се да видя нещо, което не беше там: страхотна прическа. Може би ако успеех да убедя себе си, че косата ми изглежда добре така, както си беше, щях да мога просто да изляза от салона и никога повече да не се подстригвам? Мда, изглеждаше лесно. Извадих телефона си и започнах да правя куп селфита. От различни ъгли, с различни физиономии, с множество филтри. Всячески се опитах да намеря поне една снимка, на която да не изглеждам тотално зле. Не ми се получи. Почувствах се още по-кофти. След фотосесията в тоалетната реших да се върна в салона и да посрещна съдбата си, моята Дестини.

Аз: Имам нужда от помощ. Страх ме е. Може ли да ме подстрижете така, че да не приличам много на лесбийка?

Дестини: Ауу, не бъдете толкова снизходителна към себе си! А и хората не бива да ви съдят по косата или начина ви на живот.

Тя мислеше, че съм жена. Страхотно. В този момент ми се прииска направо да си обръсна цялата шибана глава.

Аз: Може ли просто да ме подстрижете така, че да приличам на мъж?

Дестини: Някой мъж по-конкретно? Разгледахте ли списанията ми?

Аз: Не мисля, че ще ми отива да приличам на Енрике Иглесиас отпреди десет години, така че може ли да ме издокарате да изглеждам като Брад Пит?

Дестини: Предизвикателството не се приема. Тотално невъзможно.

Аз: Добре, а какво ще кажете за Джей Лено?

Дестини: Джей Лено? Никой не иска да прави секс с Джей Лено.

Аз: Баба ми изобщо не е съгласна с това, но добре, разбирам.

Дестини: Просто ми се доверете. Ще ви подстрижа по моя начин.