Представям си я все с развети къдрици. Вероятно защото е винаги вихрена, забързана и в същото време изящна, излъчваща лекота, меко сияние и деликатност. Този неин натюрел създава специфичния характер на телевизионното предаване по БНТ „Малки истории“, което след двегодишно прекъсване сега отново води, озарява и книгите, които пише, а сигурна съм – и класните стаи, в които преподава.

Само ако я чуете как говори за малките си ученици, как провокира въображението на първокласници със Салвадор Дали, как ги повежда да открият  очертанията на буквите, кодирани в измислена за целта приказка, ще разберете, че е от щастливците, правещи нещата, които обичат. А ако дискретно навлезете в личния ù свят, тя не би допуснала друго – ще разберете колко много обич има там.

Може би трябваше да се видим на чаша вино, защото много пъти ще стане дума за вино в този приглушен разговор, оцветен от красиво звучащия глас на Ирен, но трябваше да се съобразим с препълнения ѝ график. Сама казва, че обича да живее на бързи обороти, че е свикнала да мисли за няколко неща едновременно. 

„Рано или късно ще се наложи да забавя, то ще бъде естествен ход, но не ми се иска да е сега. Наскоро научих за момичетата охлюви, които предпочитат да си стоят вкъщи, да се завият с одеялце, да си гледат телевизия, да си ровят в интернет, евентуално да си четат книги. И това е нещо като тренд в момента. Може би част от тези момичета са имали много активни майки и те правят мила контра на техния начин на живот. Да забавиш така звучи прекрасно, но не, ако е всеки ден. На мен такъв живот не би ми бил достатъчен. Надявам се да не съм и от онези свръхактивни майки, които по всяка вероятност са отключили идеята за момичетата охлюви.“  

Какво ти отнема и какво ти дава отминаващото време?

Времето изтича като в пясъчен часовник. Виждам го. Изпитвам и удовлетворение, и ми се иска да съм направила повече неща, да съм дала повече. Да, и да съм взела повече, но още мисълта ми е насочена към това да давам. Наскоро сънувах особен сън и се замислих какво ще стане, ако времето ми свърши днес или утре. Изпитах не тъга, а безкрайно неудовлетворение от това, че моята история няма да завърши както трябва. Това не би бил добър финал, имам още да давам.

Фамилията ти Леви сякаш носи протяжността на пътищата, които в историческата си съдба са преброждали евреите. Единият ти дядо идва от испанските земи, другият е македонец, едната ти баба – от гръцките земи, другата – от Беломорска Тракия. Всички тези хора е трябвало да се срещнат, за да се появиш ти. Ти самата странница ли си?

Бродя не повече от всеки друг, търся цял живот както всеки друг.

Кое е най-ценното ти фамилно наследство?

Това, което се е появило след мен. И това, което ще се появи след него.

Вярваш ли в Съдбата, тя ли преплита пътищата?

Някои наричат Съдбата Бог. Аз, когато бях по-млада и по-дръзка, наричах Бог – Сценаристите, не можех да повярвам, че едно съзнание може да е толкова съвършено, че само да изплете мрежата от всички човешки съдби. И си казвах – да видим какво са ми подготвили Сценаристите. Понякога дори успявах да предвидя. Според мен в човешките животи има логика. Може би не я виждаме в момента. Но ако се обърнем назад, ще я видим. В този смисъл вярвам, че не правим нещата сами – мисля, че има Съдба, Бог или Сценаристи. Това, което не ми допада във възгледите на някои хора, е, че когато нещо хубаво се случи в живота им, смятат, че си е тяхно лично постижение. А когато нещо лошо се случи – Съдбата е виновна. Е, или вярваш в едното, или в другото. Аз се надявам да има нещо по-висше от нас, защото човечеството далеч не е съвършено, а и рядко се учи от грешките си.

Дълга е историята на Малките истории. Вече станаха 13 години, откакто са разказвани. За тези 13 години много неща се промениха. Технологиите се променят с часове. Промениха ли се обаче хората в Малките истории?

Нито малките истории, нито хората в тях са се променили. Понякога имам чувството, че сме направили едно предаване преди пет години и сега отново го снимаме. Има герои в тези истории, чиито сетива за света са точно такива, каквито са били на героите отпреди десет години. Така е и с новите поколения – на пръв поглед децата са много различни и, да, за някои неща те сякаш се раждат научени, но за други са същите дребосъци, каквито сме били ние.

Има ли история, за която можеш да кажеш, че те е променила?

Всички малки истории – може би да. Но една конкретно, не – тя би трябвало да е твоята история, за да те промени.

А история, която, след като е била разказана от предаването, е променила съдби?

Интересно е, че има хора, които сме снимали в предаването и след това с тях сме станали приятели. Търсят ме. Виждаме се въпреки моя луд график. Чуваме се за празници. Понякога след време се връщаме към историите, които сме разказали,  за да видим какво се е случило с нашите герои. Така стана с човека, на когото бяха поставили сърце от донор. Помня, че снимах историята му, тогава имах повече време, сега съм основно водеща на „Малки истории“. Той беше много развълнуван и казваше, че иска да познава хората, благодарение на които е получил шанса за втори живот. Знаеше само, че вече носи женско сърце. Когато позвънихме след време, за да разберем какво се е случило, се оказа, че сестрата на жената, чието сърце е дарено, е гледала предаването ни и се е свързала с него. Говорили са няколко часа по телефона. Той ѝ задавал въпроси, търсейки отговор на необясними за него нови предпочитания към цветове, цветя, храни. После дори се бяха срещнали… Когато се случват такива неща, е прекрасно.

В начина, по който звучи и изглежда предаването, има много мекота, разбиране, естетика… В живота така ли посрещаш трудните ситуации? Това вроден натюрел ли е? Или мъдрост, която си натрупала през годините?

Трудно е да се научиш да не съдиш другия. И не твърдя, че съм постигнала подобно съвършенство на духа. Но в предаването се стараем дори с дума да не съдим героите си. Те са разкрили душата си пред нас, нямаме право. Още повече, ако не присъстват в студиото.

А що се отнася до мен – винаги съм била търпелива. Но искрен съвет към всички, които срещат търпеливи хора – недейте да изпитвате границите им. Рядко съм стигала моята граница. Опитвам се хиляди пъти да разбера ситуацията, да постигна съгласие, но разсърдя ли се, много трудно излизам от това състояние.

Има ли неща, които не си могла да простиш?

Има, но съм си поставила за цел да простя и тях, преди да приключи времето ми на тази земя, защото така бих искала да бъде.