Говорите ли си с момичетата за любовта?

Говорим си за човешките взаимоотношения. А когато са решили да ми споделят нещо, с удоволствие ги слушам. Но всеки от нас си запазва своята територия. Има неща, които не се казват на никого. Или поне не по този начин. Можеш да ги изразиш чрез поезия, песен, роман, но не и да ги изречеш директно. Най-малкото, защото ще ги омаловажиш.

Минала си през раздяла, докато децата са били още малки. От много години имаш прекрасен мъж до себе си, с когото заедно сте отгледали неговата дъщеря и твоите две дъщери… Какво научи за любовта?

Надявам се да съм го казала в „Ангелски данък“. В тази книга има много любов  – към мъжа, към майката, към детето, към себе си.  Съществува и отровна любов. Ако обичаш някого обсебващо или ако обичаш нарцистично себе си – ще стигнеш до обратното на любовта.  

За известно време спря да работиш в „Малки истории“, за да се подготвиш за работа с деца като учител, сега правиш и едното, и другото. Как взе това решение?

Решението да спра да работя в „Малки истории“ дойде постепенно. Винаги ми е било интересно да се срещам и да разказвам за хора, в чиито животи е имало обрати и които са постигнали много. Замислих се дали в крайна сметка аз не съм само едно огледало, което отразява тези хора, направили нещо смислено в живота. Прекрасната Таня Величкова, която беше журналист в Българското национално радио, стана част от програмата за подкрепа и обучение на учители „Заедно в час“ и гостувайки в предаването, съвсем неволно ми помогна да оформя окончателното си решение. О, и да не забравя – тогава вече работех с деца и правех „Ателие за фантазии“ като извънкласна дейност, а това много ми допадаше.

Трудно ли беше?  

Събота и неделя  изчезнаха от календара – бях студент на онлайн обучение. През седмицата преподавах и работех с учениците. Но аз винаги съм обичала общуването с децата. Така се случи, че поех първи клас. Те още не можеха да си връзват връзките на обувките. Вързах едни, вързах втори. Разбрах, че няма как да продължаваме така, защото цял ден ще връзвам. И реших да вложа време и усилие в това да ги науча да се справят сами, и то по начин, по който да им харесва: давах им мисии. Като цяло наложих този стил в класната стая – с децата бяхме приятели, по-точно – сътрудници, които работят заедно. Е, да, аз видимо ръководех нещата, но без техните идеи нищо нямаше да се случи. Насърчавах ги и да откриват грешки – в учебника или в мен – и моментално получаваха похвала за това. Уверявах ги, че всеки може да сбърка. Често децата влизат в първи клас наплашени – от родителите или от детска градина, – че ако сбъркат, ще се изложат и ще им се карат.

След като договорът ми с 90 СУ „Ген. Хосе де Сан Мартин“ изтече, реших да продължа, като направя мои курсове. Да, „Хмутовете“ вече не са само име на книга. Правя два курса: „Ателие за фантазии“ и „Скривалище за букви“. Душата ми е там. Обичам работата с въображението на децата, виждам как то се освобождава и ражда невероятни неща. Децата чупят изкуствените граници, които целият ни свят им налага, докато са крехки и растат. Отделям и много време за разговори с родителите относно силните страни на детето и слабостите, върху които трябва да се поработи – нещо, което аз винаги съм искала да знам за моите деца, защото учителят вижда децата по различен начин.