Митоманите все още си спомнят, че ако някой от постоянните посетители случайно пропусне една вечер, Анди Уорхол задължително ще му каже, че е изпуснал най-добрата вечер в историята. Ако пък самият Анди е изпуснал някоя вечер, на сутринта звъни поголовно на всички още призори, за да разбере кой е бил там и какво се е случило. Защото отлично знае, че човек като Рубел и хората му не могат да изкарат дори една вечер, без да спретнат някоя лудория. За партито по случай рождения ден на Майкъл Чоу, създател на веригата ресторанти „Мистър Чоу“, в клуба изграждат един малък Пекин и разнасят всички гости на носилки. За Доли Партън – ферма с бали от сено и живи прасета, кози и овце. За Валентино – цирково парти по идея на неговия партньор Джанкарло Джамети. В центъра на студиото цирков манеж от пясък, русалки висят на акробатския трапец от тавана, а режисьорът Федерико Фелини предоставя на всички костюмите от филма си „Клоуните“. Афтърпарти за Оскарите – сред планини от пуканки. Новогодишен пърформанс, на който соул дивата Грейс Джоунс се появява, водейки на каишка като кученца група момчета с прекрасни тела. „Бебешко“ парти за една от любимките на студиото – Бианка Джагър – със сладолед във фунийки и красиви момчета в пелени. Горката Бианка едва не умира от задушаване, когато при поредния спектакъл, този път по повод рождения ден на Стив Рубел, тя трябва да изскочи от тортата, но точно когато изскача, някой пуска машината за изкуствен сняг и младата мисис Джагър не може да си поеме дъх от връхлетялата я „виелица“. Между другото тъкмо тя, една от големите музи на „Студио 54“, днес категорично отказва да говори за този период от живота си. „По-скоро бих умряла, отколкото да си спомням за това място. Предпочитам „Студио 54“ никога да не беше съществувало“ – заявява тя, без да дава повече обяснения.

След тези величествени партита си имало традиция – оцелелите отиват при фонтана пред една от бизнес сградите на Седмо Авеню, събуват си обувките и се мятат с дрехите във водата, досущ като Анита Екберг и Марчело Мастрояни в „Сладък живот“ на Фелини. 

Никой не подозира, че ерата „Студио 54“ ще приключи толкова бързо, макар че е логично при този бесен, делириумен ритъм... Един ден, само около година след отварянето на клуба, Рубел, който трудно може да контролира острия си език, казва публично, че само мафията печели повече от тях. На 14 декември 1978 г. около 30-ина ченгета от финансова полиция нахлуват в студиото, арестуват Стив и Иън и изземват от мазетата чували за изхвърляне на отпадъци, пълни с банкноти, финансови документи и около 200 г кокаин. Обвиняват ги в укриване на доходи и изчисляват, че печелейки по около 70 хиляди долара на нощ, те са ощетили държавата с над 2,5 млн. долара. Двамата са освободени още на следващия ден срещу гаранция от по 50 хиляди, но след около половин година им отправят 12 обвинения, включително измами и укриване на доходи. Тогава Рубел влиза в новините, публично обвинявайки шефа на кабинета на президента Джими Картър, че неведнъж е смъркал кокаин в мазето на тяхното студио. След като хвърля това самоубийствено обвинение, Шрегър му казва: „Нали разбираш, че купонът за нас приключи“. Оказва се прав, естествено. 

„Студио 54“ наистина не е най-редовният данъкоплатец на държавната машина на САЩ. Данъците и изрядните документи са последната грижа на тези грешници и паднали ангели. Как да обясни Рубел на данъчните какво забавление е да наблюдаваш как Уорхол влиза в мазето с чувалите, пълни с пачки, изпразва ги на пода и започва да ги брои и да ги прокарва между пръстите си едновременно с наслада и с презрение. Удоволствието, което бащата на попарта изпитва от докосването на пари, е почти еротично и затова на един негов рожден ден Стив директно му подарява единия от чувалите с банкноти. Да, сигурно щеше да е по-добре да си плати данъците с тях, но... 

Рубел и Иън са осъдени на 13 месеца лек тъмничен престой и са изпратени в затвор, в който излежават присъдите си предимно финансови измамници. Преди това обаче всички техни редовни посетители им правят грандиозно финално парти, с което се поставя точка на краткия, но искрящ и красив като фойерверк живот на легендарното „Студио 54“. На него Лайза Минели им пее „Ню Йорк, Ню Йорк“, а самият Стив поне двайсет пъти изпява песента на Синатра My Way. И двамата с Иън знаят, че 13-те месеца затвор са изчислени с брилянтна точност – не прекалено, но достатъчно, за да унищожат тяхното свърталище на манхатънските бесове. 

Студиото е продадено на Марк Флейман, а Стив и Иън остават като консултанти там няколко месеца след като излизат от затвора. И макар че през септември 1981 г. вратите на легендарния клуб отново се отварят, нищо вече не е същото. Магията е отлетяла през комина и на никого вече не му се лудува така фантастично. Дори Анди Уорхол не може да им помогне, защото божествената енергия вече се е отдръпнала и няма никакво значение кои знаменитости ще бъдат и какъв процент ще са гей, хетеро, транс... Партитата продължават поне още пет години, но дуендето – онзи демоничен творчески дух, който населява това място и неговите създатели в продължение на три години, – завинаги си е отишло. По-късно клубът е преименуван на „Риц“, а днес в същата сграда се помещава театрална компания. 

Стив и Иън се отдават на хотелиерския бизнес, а по-късно отново управляват един от най-добрите нощни клубове в Ню Йорк – „Паладиум“. Днес на негово място се намира сградата на Нюйоркския университет.

През 1985 г. Стив разбира, че е ХИВ-позитивен, но въпреки съветите на лекарите продължава да се дрогира и да пие, с което напълно разбива имунната си система. Умира eдва 45-годишен, на 25 юли 1989 г., от усложнения, за които се предполага, че са свързани със СПИН – хепатит и септичен шок. Никой на света не знае, че е заразен. Шрегър е убеден, че е починал в резултат на ужасния си начин на живот. „Ако беше болен, щеше да ми каже. Никои други двама души на света не са били по-близки от нас двамата. Не знам кой беше мъжът и кой – жената в нашата двойка, но аз го обичах. Това беше най-прекрасната любовна история без секс, за която сте чували “ – казва той. 

Само година след смъртта на Рубел Иън изненадващо кани най-близките си приятели на сватба – с 33-годишната Дебора Хюз, бивш модел. Всички пристигат, но церемонията така и не се състои. Шрегър е смазан от скръб след смъртта на Стив и все още не е готов да го пусне да отлети към луната заедно с лъжичката за вълшебния прашец. Единствената му утеха е, че в крайна сметка Стив живял така, както искал – като фойерверк. Като „Студио 54“. Кратко, но сладко.

Днес Шрегър е на 70 години, собственик е на верига за бутикови хотели и луксозни резиденции, има два брака и няма деца.