ЦЕНАТА НА УСПЕХА

Коя част от живота ти, отстрани погледнато, изглежда най-лесна, а всъщност изисква най-много дисциплина?

В действителност това е, което държи всичко – дисциплината. За мен при всичките тези близо 22 години на сцена дисциплината е била фокусът. Най-трудното нещо е постоянството: винаги да търсиш нови неща в себе си, креативността, иновациите, да си сериозен в това, което правиш, да си актуален, да запазиш интереса у хората към теб… Състезавам се единствено със себе си – след един огромен успех на някоя песен си казвам: „Сега трябва да го надскоча“. Винаги съм се водила от това да надграждам себе си. Никога не подценявам моите колеги, които работят усърдно. Те също под някаква форма ме мотивират, но най-голямата мотивация е да направя нещо още по-добре. Единственият момент, в който си позволих да си почина, беше след концерта „Еуфория“. Но пък съм приготвила много интересни неща за моите фенове.

В кариерата ти имало ли е моменти на подценяване, които всъщност са те направили по-амбициозна?

О, мен през годините много са ме подценявали. Но както вече казах, не съм човек, който държи да ангажира хората със себе си. И не се доказвам с думи – предпочитам резултатите да говорят вместо мен. Много моменти на подценяване съм ги приемала с усмивка, защото са ме мотивирали повече, най-вече да се докажа на хората, които вярват в мен. За мен винаги те са били по-важните. Не искам да разочаровам тези, които имат доверие в мен. Затова и направих концерта с правостоящи места, защото исках моите най-върли фенове да са до мен в този момент, на една ръка разстояние, а не на ВИП маси. Моят ВИП са моите фенове. 

Оценявайки чуждия талант (като ментор и съдия в „Гласът на България“ и „България търси талант“), промени ли се начинът, по който гледаш на успеха в музиката? Какво най-често липсва на младите изпълнители днес?

Да бъда част от журито на „България търси талант“ и „Гласът на България“ ми помогна да усъвършенствам себе си като личност, да мога да се заявявам повече и да изразявам това, което мисля, директно и открито. Защото по този начин, ако не си истински и искрен, може да подведеш хората (ако си коректив за тях, разбира се) в грешната посока. Талантът е само началото. А характерът е това, което го развива. Да бъдеш постоянен, дисциплиниран, усмихнат, ведър, да се отнасяш добре към хората, към феновете, към себе си… Способността да си издръжлив, когато стане най-трудно, да не се отказваш. Може би това най-много им липсва на младите. Понякога нещата лесно стават, но трудно се задържат. Липсата на устойчивост може би е нещото, което пречи на много от младите изпълнители да се утвърдят. 

Мислиш ли, че този характер впоследствие може да се кали, или просто трябва да го имаш? 

Смятам, че се раждаш с него. Трънливият път те шлифова, но трябва да имаш основата, да си борбен, да не се отказваш. Според мен се раждаш с харизмата си, с характера си, с отношението. Няма как в годините, пораствайки, да не се променяш. Но същността си я носиш. 

Носител си на многобройни награди, уважението към теб е безспорно. Но кое признание най-много те топли?

Клише е, но много ясно, че това е признанието на хората. Аз самата не знам колко награди имам, последно синът ми проверяваше в Уикипедия – около 80 отличия от различни събития за музика, клипове, мода. Поласкана съм била винаги, но наградите (отнасям се уважително към всяка една) сякаш по-скоро вълнуват хората, отколкото мен. Повече са ме трогвали например писма на благодарност, че съм направила нещо за някого, отколкото една желязна статуетка. Но когато някой ми каже, че съм го докоснала с музиката, с това, което съм – това всъщност няма цена.