Свикнали сме да я виждаме като силен, изграден и категоричен образ. Жена, която владее сцената, контролира детайла и не оставя нищо на случайността. Но зад този безупречен контур има неща, по-интересни от успеха – избори, съмнения, дисциплина, инстинкт. И един живот, който не се побира в клишетата на жанра. 

След „Еуфория“, първият по рода си самостоятелен спектакъл на фолк изпълнител в най-голямата зала в България, демонстриращ нови, световни стандарти в шоубизнеса у нас, всеки разговор с Галена неизбежно е оцветен и от интереса към това грандиозно събитие. Но разговорът ни не е за мащаба му. Нито за ефектите, нито за рекордите. Интересно е онова, което не се вижда от сцената – дисциплината, която държи всичко, съмнението, което не изчезва, изборът да не се обясняваш на света, както и способността да останеш верен на себе си дори когато всички вече са решили кой си. Извън прожекторите с Галена говорим за това как се изгражда кариера в среда, която бързо поставя етикети. Как се запазва вътрешен мир в свят, който постоянно изисква от теб още. За интуицията, която понякога се оказва по-силна от логиката. И за една жена, която не се опитва да бъде разбрана от всички – а просто да бъде истинска. 

КОНЦЕРТЪТ  „ЕУФОРИЯ“ И ЕНЕРГИЯТА СЛЕД НЕГО

След грандиозния концерт спектакъл „Еуфория“ какво най-много би искала да остане като спомен, усещане и впечатление у хората?

Ако трябва да съм честна, мен още ме държи еуфорията от концерта и непрекъснато се срещам с хора, които говорят за това, даже вече ми става неудобно. Суперлативите наистина валят все още. 

Има моменти, които не помня, губят ми се. Подготовката беше много дълга, концертът беше 3 часа и 40 минути, а за мен мина като миг. Имам и лични моменти, които са важни и несравними. Този ден наистина е най-хубавият в кариерата ми. Чарът беше не толкова в мащабната продукция, а в емоциите, които бяха всякакви – сълзи, радост, танци, преливаха от едно в друго. Този концерт просто имаше душа. И се радвам, че хората някак си го усетиха и го преживяха заедно с мен. Aз много държах да е не просто радост за окото, защото това бързо се забравя. Но когато усещането е велико, то остава като спомен. 

Подготовката за концерта е продължила 9 месеца, с много безсънни нощи, след операция на гласните ти струни. Имаше ли момент, в който си каза: „Добре, защо всъщност си го причинявам“?

Концертът се забави точно заради операцията ми. Трябваше да бъде по повод моите 20 години на сцена. За миг не съм си помислила такова нещо. Моите фенове го заслужават. Аз го заслужавам. 20 години по заведения, по механи, ресторанти... Беше време за нещо по-грандиозно и за мен, и за моите фенове. В нищо не съм се съмнявала. Знаех, че ще се получи. Вярвах не само в себе си, но и в моя екип, който се е доказал през годините. Рафи, Насо, бендът, балетът, Добри – всички приеха присърце и работеха неуморно. Никой не се отказа за миг и всички бяха ентусиазирани до последно.
Когато един изпълнител застане начело на толкова голям спектакъл, той не е само артист, а и лидер на огромен екип.

Какво научи за себе си в тази роля?

Нагласата ми още в самото начало беше да не се отказвам, да не се нервирам и да приемам, когато нещо не се получава, без да се запъвам и да казвам: „Не, това нещо ще го има 100%“. По-добре да го пуснеш, отколкото да зациклиш и да спъваш целия процес. Мисля, че този концерт ме направи по-силна, по-събрана, по-уравновесена. Да си лидер на толкова голям екип (почти 300 човека) е голяма отговорност, но пък хубавото беше, че всеки по веригата си беше отговорен за неговите задачи. Аз бях спойката между всички звена. Най-голямото удовлетворение дойде в момента, в който излязох  на сцената и видях как всичко се слива в едно: музика, визия, енергия, и че хората го приемат. 

Доста хора, които не са познавали отблизо творчеството ти и професионалния ти път,  след концерта „Еуфория“ отдадоха заслуженото уважение към това, което правиш. Изненадана ли си?

Имаше противоречиви мнения, аз уважавам всяко едно. Няма как толкова голяма организация да няма пропуски. В годините нашата работа (не мога да говоря само за себе си, защото зад мен стоят много хора) винаги се е отличавала и е достигала до хора, на които попфолкът не им е любим жанр. Но не са скривали симпатията си към това, което правим. Сега за пореден път останах изненадана, най-вече от това, че признаха труда. Това наистина е най-голямото признание, не само за мен, а и за хората, които стоят зад целия проект. Те обикновено остават в сянка, а без тях нищо не може да се осъществи. Всички заедно направихме нещо невиждано за мащаба на България. Не обичам да се хваля, но е такова. Ние като нация обичаме да намираме кусурите, но аз обичам да казвам, че нещо, което се вижда, не се сочи. Ако не го признаеш, това ще говори много повече какъв човек си. 

Аз никога не държа някой да оценява това, което правя. Но за нас беше комплимент цялото това внимание. 
Знаеш ли, много пъти съм била на концерти в чужбина, които са наистина „уау, уау, уау“ от сценични ефекти, пеене, музики, мащаб, с десетки хиляди публика. Обаче нещото, което ми е липсвало, винаги е било душата, контактът със зрителите. Аз знам, че моята най-голяма сила е контактът с хората. На един от последните концерти на Адел усетих как тя има супер контакт с хората и това е по-запомнящо се, отколкото десетте изпети перфектно песни. А моето лично отношение към феновете ми винаги е било по-специално. И това може би е разковничето за успеха и на концерта ми.