Рене Карабаш/Ирена Иванова е явление на нашето време – автор, който не се побира в една идентичност. Тя е поет, писател, сценарист и драматург – едновременно и с еднаква сила и талант във всяка от тези роли. В края на февруари романът ù „Остайница“ (She Who Remains) бе номиниран за Международeн „Букър“ – най-престижната награда за преводна художествена литература в света. 

Освен че е най-превежданият български роман, „Остайница“ влезе и в читателския клуб Service95 Book Club на Дуа Липа – влиятелна платформа за съвременна литература от цял свят. Дуа Липа е с албански корени, а романът на Карабаш разказва за бурнешите – заклетите албански девици, които по силата на древния канун се отказват от женската си идентичност и заживяват като мъже.

Рене пише и за екран – тя е сценарист на сериала „Те, вълните“ за БНТ, отличен от Полската национална телевизия за оригинална идея. Предстои да видим филмовата адаптация и на „Остайница“ под режисура на Костадин Бонев. Междувременно в творческия ѝ свят се отварят нови страници – стихосбирката „Някой ме вика по име“, театрални планове и турнета, които доказват, че една българска история може да тръгне по света и да се върне обратно при нас – по-силна и по-свободна.

От всички твои успешни „роли“ – поет, писател, сценарист, драматург – коя от тях ти дава най-голяма свобода и коя те дисциплинира най-много?

Най-много свобода намирам в поезията, която търся и виждам във всичко, с което се захвана, независимо дали правя спектакъл, пиша книга или сценарий. В този смисъл намирам свобода във всичко, което правя. Някои от формите обаче изискват повече дисциплина и това са: писането на сценарий и на роман. При тях форматът е по-обемен и това изисква график и постоянна напоителна работа, за да потънеш в света на героите си дотолкова, че те да станат по-живи от теб самия. Двата процеса обаче са различни, при писането за кино или театър работиш с други хора и там е възможно да се появят креативни и личностно-характерни сблъсъци, което е нормално. В такива моменти писателят обаче трябва да знае кога е добре да отстоява идеите и драматургичните си решения и кога е добре да отстъпи, за доброто на творбата. Това не значи, че при писането на роман, което е самотен процес, в който участваш само ти и белият лист, няма сблъсъци. И този процес си има своите подводни камъни. Там умът и сърцето са в постоянна борба за всяка дума и е много важно да запазиш баланса между тях.

Имаш няколко световни награди за главна женска роля – „Сребърен леопард“ от Локарно, „Сърцето на Сараево“ от Сараево, „Алуминиев кон“ от Стокхолм, „Златна роза“ от Варна за филма „Безбог“ (реж. Ралица Петрова) – актьорът в теб помага ли на писателя, или понякога му пречи?

Ще го кажа така – и актьорът, и режисьорът, и сценаристът в мен помагат на писането ми. Аз съм писател, който вижда всичко в картини, преди да го напише. Всичко в главата ми се случва като на филм и моята задача е да разкажа на читателя по най-точния начин какво виждам. Именно заради това и хората често споделят с мен, че когато ме четат, все едно гледат филм. Друг е въпросът дали актрисата в мен помага на личния ми живот. Със сигурност не. Драматургията е редно да остане на листа и да не се пренася в живота. Ние избираме как ще канализираме филмите в главата си – по градивен или деструктивен начин.

„Остайница“ има награди, номинации и силен международен път – какво ти беше най-трудно да „пуснеш“, за да тръгне книгата към други езици и култури?

Не се е налагало да пускам нищо, тъй като в момента, в който написах книгата, аз я освободих от себе си и я оставих да поеме по своя път. То е като да имаш дете, което е станало на 18 и го пускаш да обикаля света. Романът ми винаги си е проправял пътищата, смея да твърдя, с лекота. И смятам, че една от причините за това е истината и емоцията, които съм вградила в него, а истината рано или късно излиза наяве и не остава незабелязана. Разбира се, зад гърба си имам много хора, без които всички тези хубави неща нямаше да ми се случат, и това са всички мои преводачи, издатели, агентката ми Гергана Панчева от Литературна агенция София и, разбира се, – читателите ми.

Литературата, колкото и самотно занимание да бъде, е една екосистема, която не би съществувала, ако премахнем дори един от тези елементи. И тук ще спомена номинацията на „Остайница“ за Международен „Букър“. Това нямаше да се случи без блестящата работа на моята преводачка Изидора Анжел, без английските ми издатели от Peirene Press и американското ми издателство Sandorf Passage, нито без усилията и труда на агентката ми Гергана Панчева. И разбира се – моето българско издателство „Жанет 45“, които издадоха първо книгата ми на български. Благодарна съм за всички хора, които имам около себе си и които с такава любов обгрижват книгите ми и ги правят възможни за целия свят.