В един следобед с прекрасно слънчево и прохладно време срещам Мария Мартинова на стълбите на внушителната сграда на Стоковата борса в центъра на Брюксел. С дънки, риза, черни очила Prada, тя има осанка на танцуваща танго и излъчване на много харесвана жена. Гърбът ù е изправен като струна на арфа. На моменти прилича на мадам Шанел, в други – на Мария Калас. 

Предлага ми да направим късен обяд и да опитаме нещо, което всеки задължително трябвало да опита в Брюксел – миди и пържени картофи. 

Мария живее в Брюксел от много години. Родена е във Варна, свири на пиано от седемгодишна, завършва училището по изкуства в родния си град, Музикалната академия в София, има бакалавърска степен от Джулиард скул в Ню Йорк и магистърска – от Кралската академия по музика в Лондон. Прави следдипломна квалификация в Консерваторията в Ротердам, където е и преподавала, избрана е за гостуващ професор по пиано за 2011 г. в Международния музикален институт на Папския католически университет в Сантяго, Чили. Свири в най-престижните зали в Европа, лауреат е на много награди от конкурси. 

Поводът да се срещнем е албумът ѝ “Tango, mon Amour!”, издаден от английската звукозаписна компания Rubicon Classics миналата есен. Той е изключително красив, драматичен и богат разказ за тангото, обяснение в любов към него и към Астор Пиацола и други мaйстори на този жанр. 

Минути по-късно седим в заведение близо до Кралския музей за изящни изкуства. Отпиваме глътка розе, което Мария току-що е поръчала на брилянтен френски, донасят ни тенджера с черни миди в сос с масло и чесън. И неусетно потъваме в нейната много интересна история.

Мария, разкажете ми за момента, в който усетихте как тангото се вля в кръвта ви и потече във вашите вени към сърцето ви?

Беше преди много години. Следвах в Джулиард скул и една нощ в петък срещу събота, почти на зазоряване, с мои състуденти се прибирахме след многочасово танцуване в салса клуб. Докато се разхождахме бавно в Даунтаун в Ню Йорк, забелязахме сграда с прозорци, покрити целите в цветя. Доста необичайно за нюйоркския градски пейзаж! Заинтригува ни. Успяхме да влезем. Качихме се до етажа, чиито прозорци светеха, и попаднахме в много, много красиво заведение, в стар стил със сервитьори с папийонки. Беше пълно с хора, които танцуваха танго. Оказа се, че този ресторант се превръща в танго салон всеки петък вечер. Почувствах се като в сцена от филм. 

Виж ти! 

Започнах да ходя там често. Сядах, наблюдавах танцуващите и слушах музиката. Горе-долу по същото време гледах един много хубав филм на английската режисьорка Сали Потър – „Урокът по танго“. Познавах и музиката на Пиацола и си бях въобразила, леко арогантно, че знам всичко за тангото. Когато чух музиката в милонгата обаче, разбрах, че въобще не познавам традиционното танго. Оказа се, че това е първата ни среща.

Имаше ли продължение?

Да, след известно време, когато вече живеех в Лондон, често танцувах в един салса клуб. Аз много обичам да танцувам! Танцувам много добре. И при разговор с едно момче, което ме покани на танц, стана дума за танго. Разказа ми, че ходи на уроци при един аржентински тангеро, с чийто телефонен номер си тръгнах от клуба. Обадих му се няколко месеца по-късно, в много важен момент в живота ми. След седмица отидох на първия ми частен урок по танго. Не исках групови уроци. Предпочитах много интензивно и сериозно да започна да уча този танц. Оказа се, че учителят е преподавал танго и на Сали Потър, с която пък съвсем случайно се бях запознала в едно лондонско кафе. Говорихме за това и за нейния филм, и за уроците по танго, и за тангото по принцип. Накрая на урока аржентинецът ми каза: „Явно искате да се научите да танцувате много добре! За да го постигнете, трябва да познавате музиката до такава степен, че ето тук, в средата на дансинга по време на милонгата да можете да разпознаете всяко танго – кое е, кой оркестър го свири, кой е аранжиментът. Това изисква много слушане!“. И ми връчи огромен куп дискове.

Май е намерил слабото ви място!

Определено уцели! Ха-ха-ха! И аз веднагически, щом се прибрах вкъщи, отворих един от дисковете. Започнах да слушам и изпаднах в шок като музикант. Тази музика беше огромно откритие за мен самата. 

И много бързо седмичният урок се превърна в три урока на седмица. Изпаднах в трескаво състояние, което е типично за хората, навлизащи в света на тангото. Аз влязох най-вече чрез танца. Той ми позволи да опозная музиката много сериозно. 

В един период всичките ми социални контакти се завъртяха само около тангото, около милонгата. Не можех да спя, да ям! Исках да науча максимума за него, да слушам максимално много музика. За мен това беше нов музикален език, с който не бях запозната. Усетих болезнена нужда да свиря тази музика. Трябваше да мога! В онзи период в Лондон обаче нямаше танго музиканти. По принцип в Англия няма танго…

… общество?

Да. Имаше танцуващи, но не и музиканти. И беше много голяма мистерия за мен как да се добера и до музиканти, и до материали, защото партитурите, особено за традиционното танго, не са лесни за намиране. Още повече когато става въпрос за определени аранжименти на определени оркестри.