Грейс участва в ревюта на Кензо Такада, Ив Сен Лоран, Клод Монтана, снима се за най-добрите списания, сред които и модната библия „Вог“ (макар че по-добре не споменавайте думата библия пред Грейс. Може и да ви захапе). „Грейс Джоунс е толкова свирепа, че бих я оставил да пази дома ми вместо куче“ – казва един от най-обещаващите тогава млади дизайнери, на когото било писано да се превърне в легенда, Карл Лагерфелд. Явно Карл Велики още тогава обичал провокативните изказвания. Всички мислели, че като разбере за думите му, Грейс ще се разгневи, а в такива случаи тя наистина ставала непредвидима – заради наркотиците и алкохола, разбира се, но и заради примитивната смелост, с която винаги била готова да се защитава и да не позволява на никого да прави с нея, каквото си иска. Грейс наистина избухнала. Само че в смях.

С Лагерфелд, както и с Кензо и Сен Лоран, а по-късно и с Азедин Алая и Исей Мияке стават истински приятели. Тя винаги се е движила повече в обкръжението на дизайнери, отколкото на модели. С едно голямо изключение обаче – Лулу де ла Фалез, музата на Ив Сен Лоран, която много бързо се превръща в муза и на Грейс. През 70-те двете са навсякъде заедно. „Тя бе първата жена, която наистина обичах“, подхвърля Грейс без повече обяснения.

Успехът на Грейс в сърцето на модата, Париж, й дава самочувствие, каквото до този момент никога не е имала. Връща се в Ню Йорк по работа, но и за да натрие носа на онзи агент, който й бе предрекъл катастрофа. Връща се като звезда. В средата на 70-те Ню Йорк е като врящ казан от артисти, хипита, звезди и wannabe-та, подобно на Париж през 20-те, но на високоскоростен каданс. Клубният живот изживява най-славните си времена и Грейс скача в него, без много-много да му мисли. Почти веднага попада в полезрението на митичния „баща на 70-те в Америка“ – Анди Уорхол. Влюбват се един в друг от пръв поглед.  „Не го познавах и след една секунда вече го познавах така, сякаш винаги съм живяла с него“ – казва тя. Уорхол й отваря очите за изкуството и никога след срещата си с него тя няма да бъде вече само модел. Двамата обикалят нюйоркските музеи и галерии, а после най-често потъват в някой старомоден бар, за да си говорят до сутринта.

Благодарение на Уорхол Грейс открива себе си в музиката. Като дете тя обожавала да пее заедно с майка си, която имала изключителен глас. Сега приятели музиканти й казват, че и нейният глас е с огромни възможности – обхваща две октави и половина и може спокойно да преминава от контраалт в мецосопран и обратното. През 1975 г. Грейс Джоунс записва първата си песен –
I Need a Man.

Мъжът, който създаде Грейс Джоунс

Трябвало да снима фотосесия за „Ескуайър“, където арт директор бил Жан-Пол Гуд, дизайнер, илюстратор, фотограф. Роден в Париж, още от малък той изпитвал особен интерес към цветнокожите. Майка му била балерина и когато го водела със себе си на репетиции и представления, се чудел защо в балетната трупа няма повече тъмнокожи балетисти – намирал ги за по-добри от белите. Обичал също така да ги рисува и има цели албуми със скици на цветнокожи хора, прерисувани от списания.

Когато през 1977 г. в редакцията на „Ескуайър“ влязла Грейс Джоунс, тогава 29-годишна (точната й възраст е мистерия – според официалните източници е родена през 1948 г., според собствената й автобиография – през 1951 г.), Жан-Пол Гуд сякаш видял пред себе си материализирани детските си рисунки. Според днешните стандарти Грейс била със съвсем нормален ръст – 1,72 см, но в онези години я смятали за висока, при всички случаи доста била по-висока от него, още повече че носела ботуши на висок ток.