В България има ли непокорни? Май не са много.

Има, но много трудно се обединяват. Може би точно защото са непокорни. За да се сдружиш с други като теб, се изисква все пак да се подчиниш на някакво общо правило. Сега е моментът да кажете, ако искате бира, защото след малко ще започват да идват някакви хора, футболяци – имаме ежедневни предавания за европейското по футбол, а чакам и забележителния Иво Иванов (български журналист и писател, който от години живее и работи в САЩ, б.р.), който онзи ден се завърна от Америка – та с него сме си обещали да се отдадем един на друг и да се очистим с тонове нискокачествен алкохол.

Предстои ви хубав петъчен ден значи. Обаче нищо не казахте за сватбата в деня на Slayer?

Ами аз нищо не помня, честно казано. Добре че имаме приятели, които снимаха. Първо – в гражданското, после в църквата „Свети Георги“, където единият от отците, Радо, е много добър наш приятел, а той също така свири на хармоника и участва в концерти с група „Монолит“. Беше точно в онзи период на всенародните вълнения срещу Орешарски и, излизайки от църквата, всичките ни гости викаха: „Оставка!“ И после… часовете ми се губят. Спомням си как моят най-добър приятел и кум Светльо Василев, известен столичен психоаналитик, беше вързал на колата ни тенекии и като тръгнахме, всички мили бездомни кучета и котки се разхвърчаха и разтичаха след нас.

Във филмите това никога не се случва.

Във филмите няма бездомни кучета и котки. Баща ми, за съжаление, не доживя сватбата ни, но децата бяха с нас – ние се оженихме, когато децата ни бяха вече пораснали. Големият ми син дойде при мен и каза: „Е, сега вече не можеш да ни викаш „копеленца“!“. А аз никога не съм ги наричал така! Вечерта събрахме много приятели, имахме караоке и беше адски забавно да гледаш как например Васо Гюров пее Били Айдъл. Беше жестоко, защото нищо не си спомням, както казва Леми от Motörhead.

Децата ви слушат ли вашата музика?

Човек не може да форматира децата си. Днешният свят е много по-различен от онзи, в който аз съм израснал. Тази алиенация, т.е. отчуждението, илюстрирано много добре в един клип на Orbital (английска банда, б.р.) още от 80-те с човек със слушалки в метрото… В моето детство не слушахме музика със слушалки. Дори днес, когато пътуваме с колата, ние с жена ми отпред си слушаме Odd Crew, Slayer, Type O Negative, Трейси Чапман, те обаче отзад си слушат техните неща. Което малко ме дразни в интерес на истината, но определено не смятам да им изтръгна слушалките от ушите и да ги хвърля в Перловската река. Те са израснали сред музиканти, от много малки ходят на концерти, познават много от големите звезди, които са гостували у нас. Крис Корнел например, светлина по пътя му, много ги прегръщаше, защото очевидно собствените му деца много му липсваха. Та исках да кажа, че децата ми са прегръщани от Крис Корнел! Единственото, което целенасочено правя – тъй като двамата учат във Френската гимназия, която съм завършил и аз, е да ги принуждавам да слушат френска музика. Френският метъл например е на фантастично ниво. Френската музика не е само Жо Дасен, Едит Пиаф, Джони Алиде (както е френското произношение на името Джони Холидей, б.р.) и дори Mano Negra… Сега съм ги задължил да слушат Gojira – френска метъл банда. Единият ги хареса, на другия са му малко твърди, но … вкусовете се променят с годините. Искам да ги запозная с нюансите.

А вашето детство какво беше? Вие сте живели в Алжир за някакъв период от време.

Майка ми е лекар и двамата с нея живяхме две години в Алжир, където тя работеше. Бил съм тогава на 8-9-10 години. Сестра ми остана с баща ни тук. Те идваха при нас на Коледа, а ние се връщахме в България през лятото. Безценен е този опит, защото макар и в Северна Африка, Алжир все пак си е Африка – небето изглежда по съвсем друг начин и тези, които твърдят, че ако веднъж усетиш атмосферата, мириса на Африка, винаги ще искаш да се върнеш там, са прави. Продължавам да сънувам онези места, въпреки че Алжир в последните десетилетия не е място, до което лесно и безопасно можеш да пътуваш.