В петък, в 11 ч. Васил Върбанов – „Васил от „Тангра“ (и за него това е нещо като рицарска титла, която отстоява); „онзи пич от „Тангра“, който слуша много твърда музика“; един от двигателите на дългогодишното телевизионно предаване за рок и метъл „Кречетало“; водещ на десетки пресконференции на световни музиканти – от Мерилин Менсън до Силви Вартан; едно от лицата на ръгби културата в България (от няколко години работи върху режисьорския си документален филм „В името на Бог Ръгби“); водещ на предаването за хората и музиката на техния живот „Моят плейлист“, излъчващо се вече две години с огромен успех в ефира на БНТ – та в петък, в 11ч., този Васил Върбанов си седи в „каютата“ на „Тангра Мега Рок“ зад всичките му там компютри и пултове, пие си първата (може би) за деня бира и ми предлага и на мен. Отказвам с крайно глупавия мотив, че не мога да пия бира преди 17,30 ч. (защо пък точно 17,30?!). „Много смешно! Защо да не можете? Опитвали ли сте?“ – превключва на ироничен режим Васил и на мен тутакси ми се допива бира, нищо че е 11 ч.

Той има брилянтно хулиганско чувство за хумор, дълбоки познания в областта на рока, хардрока, метъла и изобщо на музиката, но също така на литературата, киното и изкуството като цяло, освен това е заклет франкофон – завършил е Френската гимназия и после френска литература с дипломна работа, посветена на театъра на Борис Виан – и заразителен разказвач.  

За рока и порока, за стария и новия свят, за възможните и невъзможните апокалипсиси, циганските проклятия, таланта като огън, ръгбито като философия на общуването, както и за това каква е неговата рецепта за спасяването на света – човекът, който за разлика от вас, Е Васил Върбанов, пред EVA.

Преди 15 години създадохте „Тангра Мега Рок“. Риск ли бе тогава да заложите на онлайн радио, още повече че до този момент такова не съществуваше в България?

Когато през 2005 г. радио „Тангра“ окончателно спря да съществува, Кирил Маричков и Косьо Марков (за когото никога няма да говоря в минало време) оставиха знамето, но аз не го оставих да се влачи по земята, вдигнах го и направих „Тангра Мега Рок“, като поех голяма част от финансовите рискове почти сам. В смисъл на съдружник до мен застана моят приятел Андрей Владов, когото всички познавате от забележителните му предавания в българската секция на BBC, докато още я имаше. И тъй като неговото предаване за независима английска музика се казваше „Мегачас“, нарекохме радиото „Тангра Мега Рок“ – по този начин обединихме двете ни платформи. Щастлив съм, че тогава ангажирах голяма част от ядрото на някогашното радио „Тангра“ и до днес работим заедно. Допълнително като емоционален съдружник ми е знаменитият басист на Faith No More Били Гулд, който е най-близкият ми приятел от всички световни музиканти, с които съм се срещал и общувал и който доста често идва в България. Именно Били беше този, който даде идеята за онлайн радио. „Ти пращаш ли пощенски картички, пишеш ли писма?“ – попита ме. Отговорих му: „Ами не“. „Ето, интернет не е бъдещето, интернет е настоящето“ – каза той. Започнахме само като интернет платформа, а когато се появиха безплатните апликации за слушане в Android и в Apple, ние на практика вече имахме целия свят.

Оправда ли се рискът?

Не само. Подобен тип платформи вече са жизненоважни за опазване на независимия дух. Има една фраза, която ще заимствам от французите – грижим се за интелектуалния комфорт на нашите слушатели, да чувстват, че не са сами в начина си на мислене. В последните 15 години България се промени драстично, светът се промени – озъби се, а на този фон ние се опитваме да съшиваме парченцата на нашата културна среда.

Продължихте това дело и с „Моят плейлист“ – предаването, в което вие със своите енциклопедични познания сте също толкова главен герой, колкото и гостите ви.

Не съм енциклопедист. Никога не се опитвам да запаметя точно какво се случва в една книга, а да усетя духа, настроението и културния нюанс. А с музиката… Оставаше пък да не е така?! Аз, по дяволите, работя тази работа от 29 години! Аз съм на 50, много по-голямата половина от моя живот вече е зад гърба ми. Успехът на „Моят плейлист“, който е безспорен, в началото сериозно ме изненада. Дори по улиците никой не ми подвиква: „Ей, нещастник!“, както се е случва с някои колеги. Което отново в известен смисъл е тъжно, защото означава, че българският телевизионен екран явно се е напълнил с палячовци, които само крещят и сочат с пръсти себе си. Не аз съм измислил това предаване обаче. Бях поканен две седмици преди първите снимки от приятели на приятели. Въпреки че концепцията в началото не изглеждаше така, в течение на времето мисля, че успях да напипам точната формула. Каним различни хора – и популярни, и не чак толкова. Главни герои са ни били обаче и няколко души, които са безценни за нашето културно съдържание като народ и които определено не дават често интервюта. В интерес на истината аз самият не всеки ден се съгласявам за интервюта. Не бих искал, яхвайки популярността на този формат, да се намествам в кръгозора на всички. Не съм политик, не изпитвам нужда да стигам до все повече хора. Кирил Маричков навремето казваше така – не искам да правим радио за всички, не е необходимо. Така че в „Моят плейлист“ заложихме на простия разговор между двама души, оцветен с фантастична музика, свързана с личните преживявания и спомените на тези хора. Аз съм доста различен в радиото и в телевизията. В смисъл, че тук, в моето студио, често съм водил чисто гол – в едната ръка с уиски, в другата – с бира. По телевизията не пия, защото не съм си у нас, а съм гост – това е външна продукция и аз съм нает от нея. Така че там съм всичко друго, но не и арогантен. Което съвсем не важи за радиото.

Хайде, и по телевизията не пропускате да инжектирате в разговора доза черен хумор.

Доста по-обрано обаче. Зависи много и от човека, който е насреща. Понякога малко ги пързалям, за да не се самозабравят, но всъщност така си общувам и в живота. Питат ме дали ще каня чуждестранни гости в „Моят плейлист“. Наясно съм, че в предаването, когато някои от моите гости, т.е. главни герои, спомене игра на фунийки, това отключва в по-зрелите зрители някакъв спомен или емоция. Докато ако направя такова предаване с моя приятел Били Гулд, от неговите сърфистки спомени от залива в Сан Франциско няма да звъннат камбанки в душите на българите. Както казва Патрик Модиано в книгата си „Улица „Тъмните магазинчета“: нашият живот представлява това – връщаме се назад, демонтираме релсите, по които сме минали, и ги подреждаме пред себе си, за да продължим да се движим. Тази метафора се къса при чуждестранен главен герой. Но така или иначе аз не правя абсолютно никакви планове за такива корекции и нововъведения в „Моят плейлист“, защото с него по договор имаме още 15 предавания, които ще се излъчат през есента. Ако телевизията продължи договора ни, вече може би ще се търси някаква промяна, защото е хубаво да има разнообразие.

Коя за вас е най-интересната жена в рока?

Никога не съм имал на стената плакат на жена рок музикант. В същото време гласът на Стиви Никс от „Флийтуд Мак“ е хипнотичен. Тук дори не разделям нещата на мъж и жена, просто такова е въздействието на гласа й – втрещяващо и необяснимо. Сега – изненада! Една силно пренебрегвана от нас в нейните първи години мацка като Майли Сайръс според мен дължи част от феноменалния си успех на това, че по някакъв начин съзнателно се цели именно в Стиви Никс. Иначе историите на двете сестри Уилсън от Heart са ми много интересни – Ан и Нанси, жени с огромно влияние. И… кой не е бил под въздействието на Аланис Морисет през 80-те. Интересното е, че в музикалния бизнес не се случи скандал, подобен на този с Харви Уайнстийн в киното. Питал съм няколко жени, които са големи имена в музиката, и те дори не се бяха сетили да си зададат този въпрос. В рокендрола обаче има нещо друго – легендарни са т.нар. групита. Но заради СПИН светът е по-стерилен и по-скучен, отколкото е бил през 60-те и 70-те и дори първата половина на 80-те.

Вие харесвате ли този свят?

В едно предаване на Ивайло Нойзи Цветков си позволих да кажа, че според мен каквото и да се случи, най-светлите, слънчеви и добри времена за онова, което Бунюел нарича гръко-римо-християнската цивилизация, са зад гърба й. Глобализацията, уеднаквяването, поставянето на човешките индивиди на една и съща плоскост – оказа се, че не работи много добре.

Прочетох в сайта на вашето радио публикация отпреди няколко години, която гласеше: Васил Върбанов ще се жени на деня на Slayer (прочута метъл банда, уважаеми – б.р.).

Със съпругата ми Даниела се оженихме на 6 юни, деня на Slayer, да. Оказа се, че много мои приятели са родени на този ден – например Даката, великият барабанист на Panican Whyasker и Babyface Clan и още много други, включително и самият Том Арая от Slayer е роден на 6.06.1966 г.

Четири шестици! Много рок дата.

Направо си е метъл. Виждате ли този железен трикилограмов орел на стената? Той се отваря като сейф. Вътре беше последният албум на Slayer. Колекционерско издание, от което са произведени само 2000 бройки. Дадох към 300 долара. Slayer е една истинска мания, защото те са символ на един тип отношение към живота, което може да бъде определено с една-единствена дума и тя е – непокорство.