Какъв е най-яркият ви спомен оттам?

Много ме натискаха, защото само аз и още двама румънци бяхме от Източна Европа. Наричаха ме „комунист“, особено испанците и французите. Това изостри до болезненост чувството ми за национална идентичност. И затова, когато се върнах тук, в кино „Славейков“, което през 80-те показваше само български филми, изгледах всички български филми. Затова съм толкова запален и по българската музикална сцена – защото искам ние да сме големи – във всички културни аспекти. И разбира се, там, в Алжир, открих магията, наречена ръгби. Така че Алжир предопредели живота ми завинаги. Започнах да мисля и да сънувам на френски. Влязох без никакъв проблем във Френската гимназия, макар че бях с една-две години по-малък от другите. После пак с лекота влязох френска филология в университета. Тази френска нишка е много по-различна от англосаксонската, въпреки че Алжир не е колония, а департамент, това е различен статут, та – французите в своите колонии и департаменти изграждат цивилизация, строят училища, докато англичаните само взимат. Френската култура ме е белязала. Аз съм работил и за BBC, и за RFI (Радио Франс Интернасионал, б.р.), но винаги като Васил Върбанов от радио „Тангра“ и това е нещо, с което се гордея. Аз съм много моногамен в работата си. Човек трябва да носи цветовете на своята армия така, че да се виждат отдалеч и да е ясно, че никога няма да ги предаде.

След Алжир продължавате да тренирате ръгби и в България.

Когато се върнах в България, открих, че имаме цели 15 ръгби отбора. Оказа се, че още от 50-те години има ръгби в България.

Широко неизвестен факт. Завършихте ли вече филма, който снимате като режисьор – „В името на Бог Ръгби“?

Това е дълъг процес, защото е мозайка от страшно много парченца. Снимам с Крум Родригес и с Орлин Руевски, които са двама от най-великите бг оператори. Аз работя по проекта от 5 години, а снимаме от две, като тази година снимките станаха по-интензивни, защото миналата нямаше как в разгара на пандемията да ходя да снимам тези възрастни хора. Адовото при документалния филм е, че той няма сценарий. Предизвикателството е парченцата от срещи, интервюта, архиви да бъдат събрани и тази огромна картина да бъде разказана по един семпъл и достъпен начин. Искам да съшия разкъсаните връзки в паметта ни, защото ние сякаш не се интересуваме много от паметта, а не можеш да се качваш на дърво, което няма корени. Филмът излиза много извън спортния контекст – това е картина на нашата страна, на обществото. За мен ръгби е преди всичко игра, спортна игра, която е най-висшата форма, измислена за общуване помежду ни. Това е битка за всеки милиметър, но при много строги правила. Всеки, който излезе извън тези правила, е отхвърлен от общността. А когато тази игра свърши, хората са безкрайно близки помежду си – пият си заедно бира. Това е кодът на честта. Спортът е много важна част от културата на една нация, от цивилизацията.  

Инстинктът за саморазрушение част ли е от таланта? Споменахте отишлия си преди три години фронтмен на Soundgarden Крис Корнел, а назад във времето има още толкова много – и Ейми Уайнхаус, и Кърт Кобейн, Джим Морисън, и още десетки.

Талантът, който всеки от нас притежава, било то и за водопроводчик, е пряката ни връзка с Бог, неговото докосване по задната ни фонтанела. Хората, които се занимават с музика, имат изострена, оголена чувствителност, комбинирана с натиска на огромната слава, огромното физическо натоварване от концерти и пътувания, медийното преследване, с това, че непрекъснато някой ги дебне, опитвайки се да докаже, че не са чак толкова велики. Това изолиране на звездите от останалите хора не е само маркетингов трик. Това са предпазни кори, защото талантът е огън. В един момент започваш да взимаш някакви химически субстанции, за да поддържаш организма си и… просто тогава тези субстанции не са били толкова добри. Билките… много се развиха. Майкъл Джексън, Принс, Крис Корнел… Да не забравяме, че обвиненията бяха насочени към техните лични лекари. Иво Иванов направи цяла поредица за фентанила, който се оказа много по-опасен от хероина. Така че… ако трябва да се върнем към това – саморазрухата е част от първичната основа на рокендрола, но това е предимно през 60-те и 70-те, после вече не е така. Тези звезди се превръщат в машина за мангизи и за влияние. Така че нещата се променят. Ако сега някоя звезда се самоубие на 27, веднага ще бъде заподозряна в абсолютна липса на оригиналност.

Липсват ли ви концертите – като организатор и като фен?

Не ми липсва организирането на концерти – адски трудоемко е, стотици часове предварителна работа, хиляди имейли. В Германия местните организатори, когато наемат една зала, не ходят да проверяват предварително дали тоалетните са чисти и заредени с тоалетна хартия. Тук и това трябва да провериш. Малък детайл, който говори много. Ние обаче, нашият екип, работим като германци и правим разлика между 1 и 2 секунди. Когато си брънка от веригата на едно световно турне, да кажем, това ти върши страхотна работа. Ние сме горди, че сме българи, обаче заради себе си, не заради някой друг. Иначе съм ходил на толкова концерти и съм сигурен, че скоро ще се върнат. Приемам го като почивка.