Робърт Редфорд препоръчва книгата на Лиз Мъри, защото тя има заряда да ни накара да погледнем по различен начин на препятствията, които животът изправя пред нас. „Да дочакаш утрото“ е истинско вдъхновение, което не трябва да пропускате, казва Редфорд. Книга изповед за живота на момиче, израснало в семейство на наркозависими. Останала без дом и родители, 15-годишната Лиз Мъри се впуска в необикновено приключение, което накрая ще я отведе до университета „Харвард“. Пътят дотам е осеян с безкрайни трудности и всекидневни лишения, Лиз е принудена да краде храна, за да не умре от глад, много нощи будува, защото не може да намери подслон и трябва да е нащрек в една често враждебна среда, но въпреки всичко не губи надеждата си за по-добър живот. След като майка й умира, взема решение, което променя живота й завинаги. Завършва гимназия, печели стипендия на „Ню Йорк Таймс“ и постига мечтата си за диплома от „Харвард“.

Сега Лиз Мъри е на 38, живее в Ню Йорк, има собствена фондация и менторска програма, подкрепяща деца в риск – каквато е била самата тя.„Да дочакаш утрото“ излиза на български от издателство „Киви“.

Разкажи ни за писането като вид терапия. Написването на „Да дочакаш утрото“ помогна ли ти, за да преодолееш трагичните събития в живота си по-лесно?

Да, безспорно. В момента пиша нова книга – мемоар за времето, прекарано в „Харвард“, доста труден период от живота ми. Усещам лекота, но и вътрешна съпротива – като че ли чрез писането всичко отново се връща. Но това, което научих при написването на първата ми книга, ме води и сега. Най-важният резултат от споделянето на историята ми е, че се чувствам много по-силна. Веднъж вече съм минала през всички изпитания, така че мога да преживея и тези противоречиви чувства. Въпреки връщането на моменти от миналото, когато започвам нова книга, винаги посещавам местата, за които пиша. Например, докато пишех „Да дочакаш утрото“, прекарвах часове в съзерцание на жилищните кооперации в Бронкс, на площадките и малките дворчета. Да стоя на същото място, където някога седях с майка ми, дава по-лесен достъп до спомените и събужда креативността ми.

Какви са качествата, които ти помогнаха да се справиш с предизвикателствата?

Когато бях малка, бях известна като Дразнителя – това определение ми бяха дали близките. Родителите ми се ядосваха, че постоянно им досаждам, когато кажат, че нещо не може да стане – разходка в парка в запланувания ден, друга възможност за излизане и т.н. Съзнанието ми постоянно търсеше алтернативи. Съпругът ми и днес се шегува, защото когато на летището съобщят, че има закъснение и служителите кажат, че няма други възможности, аз просто не ги слушам. Търся и проучвам всяка опция, проверявам и проверявам, отново и отново. И пак, и пак. Това е малко и незначително качество, но то е важна част от личността и характера ми, което може да бъде обобщено така: убеждението, че всъщност никой не знае отговора. Никой не знае на какво е способен, докато не се пробва. Казваха ми, че не мога да завърша гимназия за две години, докато съм бездомна. Как можеха да знаят? Бяха ли опитвали? Бяха ли изпробвали всички възможности? Естествено, че не. Притежавам и още едно ценно качество: ръководя се от любовта. Обичам хората и животните, грижа ме е за природата, планетата и състоянието на света. Занимава ме мисълта как използвам живота си, за да оставя след себе си нещата в по-добро състояние от това, в което съм ги намерила. Не губя времето си в обвинения, просто се питам какво трябва да се стори на следващия етап от позицията, в която се намираме, с това което имаме и да продължим напред. Любовта ме кара да правя това. Пренасям я в полето на работата си с младежи, предавам го и в писането: разбира се, че можем да направим един по-добър свят. Това е напълно естествено, стига да работим заедно.

Според теб, кое е най-важното нещо за добрите семейни отношения?

Ако тръгнем в посоката родител-дете, мисля, че най-важна е хармонията. Това включва напасване с емоционалното състояние на детето, адекватни отговори на неговите желания и въпроси, а оттам нататък изграждането на един вид скеле около интересите му. Много често вижданията за това какви да бъдат децата и какъв живот да имат, отразява собствените ни желания. Децата се появяват на света със собствени предразположености, характер и възможности, така че ние трябва да ги приемаме такива, каквито са и да ги окуражаваме. Това е ключът към създаването на силна връзка дете-родител. Вярно е също, че принципът на приемането работи двупосочно. Едва като зрял човек започнах да приемам баща си заедно с всички качества и недостатъци, които притежава. Дори това да означава да се справям с неговия инат и спорадичната му суровост (беше и обичлив, разбира се). Осъзнах, че не съм в позиция да се опитвам да го променя, а вместо това го приех и просто го обичах такъв, какъвто е. Приемането е от изключително значение за здравите семейни връзки. Хората усещат, когато се опитваш да ги промениш или „поправиш“.

Имала си срещи с интересни хора. Коя личност те вдъхнови?

Том Шедиак за мен е може би най-вдъхновяваща личност, която някога съм срещала. Години наред той беше изключително успял холивудски продуцент (известен с филми като „Лъжльото“, „Всемогъщият Евън“, „Ейс Вентура), който прави всички типични неща, които хората с пари правят – купува големи къщи и луксозни вещи. Но по неговите думи имало нещо токсично в това да купуваш все повече и повече, докато има толкова много гладни хора по света. Изведнъж Том осъзнал, че не иска да притежава нищо повече от това, от което има нужда и дарил по-голямата част от богатството си на неправителствени организации. Преместил се и в по-малка къща. Днес живее в Мемфис, Тенеси, където е създал невероятно пространство за деца, изправени пред социални предизвикателства. Ако потърсите място, наречено „Мемфис Рокс“, ще откриете залата за катерене, която Том създал. На това специално място деца от различни обществени слоеве, с най-различни интереси, играят, спортуват, развиват се. Там ще видите и Том, който носи най-обикновена тениска и прекарва голяма част от личното си време именно с тези деца. Общува с тях, катери се и им помага в развитието. С това не искам да кажа, че всеки богаташ трябва задължително да се откаже от състоянието си и да го дари на някоя организация, за да стане добър човек. Това, което уважавам и ценя у Том е начинът, по който е решил да изживее живота си: да вземе само онова, от което наистина се нуждае и да посвети времето си в подкрепа на другите. Можете да научите повече за Том в документалния филм „Аз съм“.

Приятелството също играе ключова роля – както в сюжета на „Да дочакаш утрото“, така и в живота ти. Според теб коя е най-важната съставка, за да може едно приятелство да устои във времето?

Веднъж чух някой да казва, че дълбочината на уязвимост е съизмерима с дълбочината на определена връзка. В моя живот повечето ми приятелства се отличават с автентичност и дълбочина. Такива, в които приятелите ми и аз можем да сме себе си един с друг. Друга важна част от дългогодишните приятелства е присъствието – да се повяваш тогава, когато другият се нуждае от теб. Имам шепа приятели, които могат да ме потърсят във всяка ситуация и аз съм готова да направя същото за тях. Имам късмета  да живея, обкръжена от много любов. В този смисъл се чувствам благословена.