Йорданка Христова - живот, разказан в песни

Ваня Шекерова 15 март 2019

Снимка: личен архив

Гримьорът нанася последни щрихи с меката си четка върху високите скули на лицето й. Очите на Йорданка Христова блестят под тежките черни мигли – казват, че единственото, което не остарява у един човек, са очите и мечтите. А Данчето, на която днес предстои да се сбогува с публиката си в своя последен самостоятелен концерт в Националния дворец на културата, още има несбъднати мечти – да пътува, да пътува, да пътува по този широк свят, приел я навсякъде като своя.

Облича зелената рокля с дантели и с едно голо рамо, помага й шивачката Марчела, правила години наред нейните сценични тоалети, както и на много нейни колеги. Завърта се – така ще танцува на сцената, е, не с грацията и размаха отпреди, но със същата страст и нестихващия огън в душата. Дъщеря й Ивана, която е един от основните организатори на юбилейния концерт под наслов „Моят път – Любов“, е поръчала пици за всички, обикалящи майка й в гримьорната, Данчето хапва само малко парченце от вегетарианската – от 15 години не яде месо. Но не само от това е стройна и гъвкава, фигурата й заедно с еластичната кожа и равните бели зъби е наследство от майка й. Ах, майка й! Колко щастлива би била да види пълната зала, аплодираща малката й дъщеря, да види двете си момичета заедно – днес след повече от 20 години Лилия Христова-Калоянова е на концерт на Йорданка Христова, изненада, подготвена от децата им. Лилия единствена в семейството подкрепяла сестра си в желанието й да пее, вместо да усвоява някаква „сериозна“ професия.

Музикантите от бенда на Дани Милев си тананикат „любовтаааа“, затъквайки зелени кърпички в бутониерите на саката си. Конферансието Драго Драганов прави списък на кошниците с цветя, които пристигат една след друга. Колко ли тонове цветя са поднесени на Данчето за тези 55 години, в които е пяла на големи и малки сцени? Колко ли обожатели с треперещи пръсти са подавали червените рози на магьосницата, пленила сърцата им?

Тя е все така страстна и очарователна, нищо че е на 75. Гласът й не е помръкнал с годините, макар че не прави кой знае какво, за да го пази. Така както не се и престарава в грижите за тялото си. За Йорданка Христова е важен духът – него храни, за него се грижи, на него въздава. И този неин прословут дух я държи здраво стъпила на земята, гордо изправена и 100% жена. Макар да е казвала, че животът е култивирал и мъжки черти в характера й, тъй като винаги сама го е управлявала. Този неин живот, започнал преди 75 години, този неин живот, донесъл й толкова много, отнел й толкова много, направил я любимка на поколения българи и кубинци. Този живот, който не може да се изпее в два часа... Не сме подготвени, че на концерта тази вечер тя ще изпее 7 песни за първи път пред публика. Подготвени сме само за огромната емоция, която ще ни залее и завладее – тази жена наистина пише историята!

Йорданка Христова, дами и господа!

калинка-малинка

Едно ситно момиченце, само на девет месеца, се опитва да прави първите си крачки в тревата. През далечната 1944 година семейството на Йорданка Христова е евакуирано от София заради бомбардировките на съюзническите войски в края на Втората световна война. Настанено е в близкото до столицата село Пролеша и именно там втората дъщеря – Данчето – прохожда. Родена е в бежанския квартал „Света Троица“, където е преминало детството й. Сравнително рано тя извоювала своята самостоятелност, само деветгодишна вече сама си избирала и купувала обувки. След като родителите й разбрали, че тайно от тях е ходела в школа по пеене, вече не можела с нищо да ги изненада или възмути. Своенравно отстоявала позициите си, но пък била пълна отличничка.

Баща й с родови корени от Кукуш в следвоенните години, получавайки травма на окото, се захванал с малък бизнес. Помагал дори и на роднински семейства, а съпругата му – Данчето сравнява майка си с Чочарка, успявала да направи така, че семейството да не гладува дори и в най-тежките дни на купонната система. Веднъж, спомня си Данчето, тя пътувала доста надалеч с влака, за да домъкне цяло прасе и семейството да изкара зимата.

В дома на това семейство винаги имало гости, забавления, танци, музика. На големите семейни сбирки се играело на шегите на Амура, имало маскаради не само на Заговезни. Много се пеело. Може би затова, освен че спортували, двете сестри се занимавали и с музика – Лилия свирела на акордеон, а Данчето в училище участвала във вокална група, играела балет, и народни танци, и рецитирала. Класна й била Йорданка Леонидова, майката на поета Румен Леонидов. Тя събудила всичкия възможен артистизъм у питомците си, мотивирала ги да се състезават и да се доказват.

Данчето пеела, без да има намерение да превърне това в своя професия. Била на 16 години, когато учителят й по музика я дал за пример как никога няма да потъне, тъй като имала превъзходно естествено поставено вибрато. С алтовия си тембър и най-вече със своя темперамент била готова за сцената. В онези години на професията забавна музика се гледало с лошо око. Родителите й не одобрявали избора на Данчето да стане „певачка“ и „карагьозчийка“. Майка й до края на дните си казвала – много ти се радвам за всичко, но все още съжалявам, че не взе някаква диплома. Държало се децата да имат солидно образование независимо какво ще работят. Сестра й завършила НСА със специалност ЛФК. Но страхотно подкрепяла Данчето да се занимава с музика. В момента е в Щатите. Заминала преди 26 години със Зелена карта да опитат с мъжа и сина й. Тук била методист по гръбначни изкривявания в диспансера на Дианабад. Тренирала върху по-малката си сестра масажите и Данчето оттогава ги обожава. В Щатите Лилия се подвизава като супервайзър в дентална клиника. Макар че все още само като погледне един човек, може да определи степента на гръбначното му изкривяване.

следваща страница »
1 КОМЕНТАР
1
AVA
15 март 2019, 16:16

Приятно ми беше на прочета историята на тази завладяваща жена. Йорданка Христова е така талантлива и харизматична, излъчва такава класа и достойнство, че изобщо не е чудно как блести на сцената толкова дълги години.
Но защо още в началото трябваше да има неприятната вметка "... е, не с грацията и размаха отпреди"? Защо в текстовете на Ваня Шекерова винаги трябва да има някакво клъвване, някакво боцкане? Подобни трънчета (особено когато са напълно ненужни) развалят вкуса на всеки добър материал.

ТВОЯТ КОМЕНТАР