Евгения Димитрова е основателка на Клуба на българските писателки, но името й е изгубено в гънките на твърде бурната история от първата половина на 20. век. За съвремието я преоткрива проф. Милена Кирова, заедно с издателство "Кибеа".

Родена е през 1875 г. в известен възрожденски род, известно време учи медицина във Виена, занимава се с преводи. Докато учителства, се влюбва в по-млад от нея студент, двамата се женят, но скоро след сватбата мъжът умира от туберкулоза. Евгения Димитрова отглежда сама сина си от предишен брак, от който също е останала вдовица. Пише разкази, два романа с език, който проф. Кирова определя като  "жив, обикновен и сякаш съвременен". Фокус на цялото й творчество е любовта. Така е и в издадения през 1914 година роман "Зара", в който виждаме и класически любовен триъгълник.

В „Романът на Яворов“ Михаил Кремен ще нарече Евгения Димитрова „една сантиментална фантастка от типа на тогавашните свободомислещи жени“. Тя има определен интерес към "женската тема", към психологията и съдбата на жената в един мъжки свят. През 1913 г. става – заедно с Мара Белчева и Ана Карима – съоснователка на Съюза на българските писатели. През 1930 г. е сред основателките на Клуба на българските писателки. По това време вече е безнадеждно болна и малко по-късно през същата година умира. 

"Има една тематична област, в която прозата на Евгения Димитрова заема неоспоримото място на пионер и първопроходник: психология на детето - пише проф. Кирова. - Българската литература в онзи момент (освен ако не е специално написана за деца) употребява детските образи, за да изразява не-детски проблеми. По тази причина нейните деца изглеждат като смалени възрастни хора; много рядко писателите проявяват съзнание за спецификата на детската психика. Димитрова винаги се е интересувала от децата, може би защото попадат в категорията на маргинализираните, често невидими хора. С годините този интерес нараства и се задълбочава в психологическо отношение; особено добре изразен го виждаме в разказите от 1926 и 1928 година. Голяма част от героите тук са деца или младежи, повествователката се стреми да вижда и да преценява света от гледната точка на тяхното преживяване, на техните оценки за това, което се случва в сюжета. Детската психика придобива индивидуалност и значимост; разказите се стараят да изразят специфичното в света на детето."

Откъс от романа "Зара", издаден за първи път през 1914 година:

Наближаваше пролет. Снеговете се стопиха, ручеи и потоци зашумяха по-буйно. Небесният гръм рано разбуди земята и скромната трева с пъстри полетата; по нея вече се мяркаха тук-там буболечици. Топлият вятър, който галеше напъпилите дървеса, носеше из въздуха особен дъх от гниещите ланшни листа, смесен с дъха от първите цветя на пролетта.

А аз усещах възродени силите си и повече обичах Радя.

Един ден, след обяд, аз и Ради се движехме към къщата на Манова. Той сам ме покани да идем, защото малката Младенка имала рожден ден и щели да се обидят, ако не идем. Аз посрещнах тъй радушно тази покана, че той ме загледа някак зачудено и, забелязах, не му стана твърде приятно от това. Но после съобразих, промених изгледа на настроението си и станах равнодушна.

Преди да стигнем у Манова, се отбихме в една сладкарница. Ради имал среща там и трябваше да почакаме лицето. Но и след половин час то не се явяваше. Ради четеше вестник, а аз мислех за приятността, която ще доставим на милата Манова с отиването си; усещах едно особено влечение на душата ми към тая жена.

С подпряна на масата глава разсеяно гледах от прозореца минувачите. Исках някак да отвлека вниманието си там, ала не можех да се освободя от мисълта за Манови... Мислено вече се намирах всред обстановката и любезността на това семейство. Ето, ние почукваме на вратата, тя, мъничка и бледна, ни отваря, посреща ни изненадано весела със своите черни дяволити очи и аз усещам как нейната сърдечна, макар и нервна, приказливост ме завладява още отначало... Обстановката е приятна, ние сядаме и малката умна Младенка, нагиздена, влиза да се ръкува... Ради е умерен в говора си и сериозен. Това някак стеснява и мен да бъда свободна и искрена. Аз гледам как Манова се увлича в говор по повод рождения ден на Младенка... тя дори се позабравя и неволно става интимна, като намесва в разговора си и Радя.

Аз я гледам унесена, а очите ѝ, тия чудно пламнали очи, издават нещо интимно, задушевно и Манова ми става още по-близка. „Защо тъй обичам тази жена?“ Но... погледът ѝ неволно се плъзва и среща сериозните и строги очи на Радя. Той я гледа някак втренчено и строго, като че ли тоя поглед ѝ заповядва. Тя се смутява, навежда очи и прекъсва говора си. Моите нозе потреперват и аз чувствам някакво стеснение, което облива лицето ми в огън. Чрез нейното смущение аз усещам своето и за да го прикрия, ставам и се заглеждам в една фотография на стената.
– Къде? – снема очи от вестника Ради и ме пита.
Аз виждам, че съм права до масата и не знам какво да му отговоря.
– Досадно ти е да чакаш, нали? – той ме гледа с хубава усмивка.
– Да – отвръщам машинално и пак сядам. В главата ми хрумва приятна мисъл и аз запитвам:
– Не би ли могло да ида сама по-напред, а ти да дойдеш подир срещата си? – думите ми звучаха разсеяно и сънливо.
Той ме погледна, после се замисли.
„Ах, как хубаво би било така!“ – мина през ума ми.
– Може... защо не – рече Ради. – Тя е тъй приказлива, че умее да развлича.
– Да, да... и тъй мила, любезна... Аз ще ида! – и отново се повдигнах.
– Слушай... – и той се понаведе към мен.
Аз отново седнах.
– Тя, макар наглед да е съвсем обикновена жена – заговори той тихо, – инак е доста умна и способна, само че е нервна. Свършила е пет класа и обича твърде много география и история. Чела е доста. Стига само да я запиташ нещо по това и тя тъй ще ти говори цели часове. Веща е в тая област. Та гледай да не се отнесеш небрежно, непочтително, защото е крайно деликатна и досетлива! Ще плаче после – аз я познавам добре.
– Непочтително, небрежно... Аз ли? – щях да кажа: „Аз ли, която тъй обичам тая сърдечна жена и я чувствам толкова близка?!“ Но замълчах. Той сякаш разбра вината си и като се усмихна тъй, както се усмихва кога ме целува, рече: – Улицата и номера знаеш, нали?