• • •
Когато позвъних на вратата, сърцето ми затуптя, нещо премрежи очите ми и аз ги затворих.

„Ето, още миг – и тя ще се яви засмяна на вратата.“ Не можех да си я представя другояче. Не знам защо, в тоя момент ми се струваше, че при срещата ще се прегърнем и целунем като загубени родни сестри – не... слаб е тоя израз... – като по-близки, много по-близки. Нямах думи да изразя тази близост, ала струваше ми се, че когато се целунем, и двете едновременно ще целунем любимия от нас Ради.
Но никой не се яви на вратата.

Аз позвъних втори път.

„Дали я няма дома? Или...“ Стана ми някак тъжно „Но тя дали ме обича?“ Никога не съм си задавала тоя въпрос, защото бях уверена, че тя и сега обича Радя, а явно е, че той е охладнял отдавна. И понеже тя не можеше да има неговите ласки, диреше най-близкото до него – моите симпатии, моята близост. Тъй си обяснявах нейната сърдечност, нейния стремеж към интимност спроти мен.

Но защо още никой не се явяваше да отвори?

Аз силно натиснах два пъти подред звънеца – последен опит. Ръката ми нервно потрепера. Беше ми невъобразимо тъжно.

„А защо я обичам аз? – мислех. Защо това влечение към нея? Нима съм си отговаряла на тоя въпрос? Не. Аз силно обичам Радя, обичам неговите близки, обичам всичко негово. Но ето, той вече не я обича, тя вече не му е близка, той изпълва само една формалност на миналото. Тогава защо я обичам? Тъкмо защото не я обича той, може би. Значи в моята обич има голям примес от състрадание към нейното нещастие; обич, в основата на която лежи унижение за нея. Да, това е истината. Дали щях да я обичам аз, ако и той я обичаше?... Струва ми се, не. Но аз бих искала и тогава да я обичам. Бих искала!... Не бих се понизила да обезценявам с долнокачествени и некултурни чувства моята обич към когото и да е.“
Но още никой не се явяваше да отвори.

Готвех се да тръгна, когато долових тихи стъпки. Някой отключи, натисна и само малко открехна вратата, после Манова бързо я разтвори.

– Ааа!... – само този възклицателен звук излезе из нейните уста, когато се ръкувахме, и тя се опита да се усмихне.
Косите ѝ бяха някак разчорлени, очите зачервени, личеше – от плач, лицето бледо и облеклото набързо стъкмено, колкото да няма изглед на пълно неглиже.

„Какво ли се е случило?“ И някаква студена струя лъхна челото ми.

Тя не ми пусна ръката и почти стискайки я, ме поведе. Минахме през една малка разхвърляна стая и погледът ми долови омачкано легло, безредно разхвърляни възглавници, върху които лежеше мокра нагъната кърпа, а до леглото на стол чиния с вода; в стаята миришеше на някакво лекарство.

Влязохме в гостната.

– Седнете, моля! Аз днес съм малко неразположена и – вижте как Ви посрещам! – изправена пред мен, се усмихна и разтвори ръце някак да ми се представи тъй, каквато изглеждаше. Но при усмивката устните ѝ станаха по-бледи, очите – по-червени и общият израз на лицето ѝ прие тъжен, измъчен вид.

– Няма нищо – проговорих. Бях смутена, пък ми стана и мъчно, та не знаех какво друго да ѝ кажа. После, сконфузена от тия бледи, безсъдържателни думи, аз загледах по кръглата маса сред стаята, до която бях седнала, и зърнах там портрета на Ради.

– И Ради след малко ще дойде – рекох. Неговият лик ме подсети и сякаш съвзе. – Ние тръгнахме наедно за тук, но той имал среща в сладкарницата и се отбихме да чакаме. Мен не ми се стоеше там и побързах да Ви дойда преди него... Аз исках по-скоро да съм при Вас! – последните думи изговорих някак шеговито, макар в тях да имаше толкова истина – че нали и любовните излияния не биват тъй прями!

Тя не отвърна веднага, а само ме погледна някак изпитателно и в зачервените ѝ очи забелязах недоверие.

– Пък аз помислих, че вие никога няма вече да ми дойдете... – рече тя нервно и някак болезнено потърка чело.

– Защо?

Тя наведе очи и седна на близкия стол до мен.

– Защо? – повторих аз шеговито и се усмихнах, но някаква тъпа болка усещах в главата си. Тя държеше края на бялата си престилчица и ми се стори, че пръстите ѝ трепереха. – Защото... защото мислех, че не искате да ми дойдете – отвърна тя със смутен глас и аз видях как устните ѝ потрепераха.

– Кой? Аз ли? Или и Ради?

– И двамата! – тя нищеше конци от крайчеца на престилката и пръстите ѝ явно трепереха.

Мълчахме дълго. Тъжно ми бе до сълзи. Нещо сякаш притискаше гърлото ми и дишането ми ставаше неравно. Аз я разбирах, о, как добре я разбирах! – но трябваше да се преструвам, че нищо не разбирам. Тя седеше пред мен мълчалива и бледна, с уморено, измъчено лице и също не смееше да каже това, което я измъчваше. „И защо – се питах аз – защо?“

Отвън настъпваше здрач. Предметите в стаята приеха дрезгави, неясни образи и някак се сливаха; глухата тишина, която ни обгръщаше, ме вдървяваше. Струваше ми се, че най-малкият шум нарушава нещо тайнствено.

Манова с облегната над стола глава седеше и мълчеше. В тая полусветлина тя изглеждаше тъжно-меланхолична. Аз не можех вече ясно да доловя отделно чертите на лицето ѝ. Ясно слушах само неспокойното ѝ дишане и ми се струваше че това бе нейният говор.