В здрача аз я чувствах тъй близко до себе си, тъй само да пресегна ръка... ще я обгърна. Тъмнината сближава хората и ги прави смели. В тоя момент мислех, че всичко мога да сторя без всяко стеснение. Как ми се искаше да я прегърна, да я притисна до себе си, мълчаливо да я целувам и без думи да разбере тя как я обичам! Да разбере, че загубената Радева любов се заменя с моята обич, която е по-чиста и безкористна от неговата... Но все пак такава постъпка е неприлична. Аз ще подобавам на любовник, който изнасилва любовницата си. Това трябва да стане по взаимно съгласие. А знаех ли какви са нейните чувства към мен? Тя може би и ме ненавижда тайно в душата си заради това, че някогашният неин Ради сега е мой... Да, но явно е пък, че преди да бъде мой, той не е бил вече и неин! Тогава... тогава тя инстинктивно ще обича този, който е най-близко до Ради. Да, да, тя ме обича!

Нещо приятно потрепера в гърдите ми, дишането ми се затрудни и аз чувствах нужда да въздъхна, да извикам, но се въздържах.
Манова протегнато въздъхна и въздишката ѝ треперливо се понесе в глухата тишина на стаята.
Сърцето ми болезнено се присви, краката потрепераха; аз бързо се наведох, пресегнах ръка и хванах нейната.

– Да знаете колко ви обичам! – глухо проговорих. Неуверено чух гласа си, звуците на който сякаш се удариха о стените и повърнаха обратно; стори ми се, че чух думите си два пъти.

Държах ръката ѝ, усещах горещината на треперещите ѝ пръсти и се вълнувах като при първо любовно признание.

– Вие... вие... ме обичате... – едва уловимо се дочуха пресекливи думи. Манова силно стисна ръката ми и като я повдигна, обгърна я с две ръце, сложи я на бузата си и истерически зарида.

Придърпах стола до самата нея и я прегърнах. Тя безсилно се отпусна на рамото ми и хълцаше горчиво, неутешимо. Притисках я до себе си и развълнувано шепнех:

– Аз тъй ви обичам... тъй силно... Вие сте първата жена, която обичам тъй... дори и повече от майка си – говорех това, което чувствах в тоя момент; гладех косите ѝ, милвах мокрите ѝ бузи, а тя все плачеше.

– И Ради ви обича... и той... и той – прибавих за утешение. Исках да я успокоя. Чувствах се виновна и струваше ми се, че аз съм причина на това нейно състояние. Гърдите ѝ се повдигаха силно и тя ридаеше безпомощно.

– Не, той никак не ме обича, не... – през сълзи и хълцайки заговори тя. – Той Ви е излъгал... из...лъгал ви е... Повече от две години има, откак не ме обича. Аз знам много добре...

Гладех косите ѝ и я молех да се успокои.

След малко тя се поуспокои, сякаш се замисли, после се повдигна от рамото ми, хвана ръката ми и някак тайнствено запита:

– Значи... Вие знаете всичко?

– Всичко.

– И за детето?

– Да...

Колко бих искала в тоя момент да видя изражението на лицето ѝ, но тъмнината не позволяваше.

Манова стоеше като вкаменена. Аз мълчах и все милвах косите ѝ. После поиска да се освободи от ръцете ми, но аз не я пуснах.

– Вие сте... – тя заговори със задушевен пресеклив глас – Вие сте... първата... единствената жена в света. О... друга няма като вас... няма! – и силно стискаше ръката ми. Аз я държах почти в прегръдките си, чувствах как слабичкото ѝ тяло трепери и се мъчех да я успокоя. Своите усещания в тоя момент не помня.

Като се поуспокои, тя изправи глава, оправи с ръце косите си и се загледа в мен. Ах, как исках да видя сега с какво чувство ме гледаха тия очи! После забелязах как ръката на Манова се повдигна към лицето ми, навярно искаше да ме помилва, но някакво стеснение я спря. Въздъхна, полека отдръпна ръка и я свали.

В тоя миг исках да целуна тая малка ръка, но знаех, че ще я разстроя отново и се въздържах.

Тя се съвзе. После полека се освободи от ръцете ми и облегна с ръка главата си на стола.

– Какви работи може да преживее човек! – промълви тя като на себе си и въздъхна.

Отвън вечерният здрач полека се заменяваше с лека тъмнина и всичко в стаята неусетно потъна в някаква обща задимена сянка. Аз виждах

Манова като силует, който се очертаваше пред мен сред мъгла. А Ради още го нямаше.
Мълчахме.