Нуждаех се от консултация с уролог, тъй като от няколко дни усещах да ми тежат бъбреците, склонни към производство на камъни. Точно в 14 часа дойде медицинската сестра и покани първия чакащ пред кабинета пациент. След като той излезе, жената пред мен нещо се разсея, затова я попитах няма ли да влиза. А тя ми отвърна, че чакала доктора. С опита си от предишни визити й обясних, че той понякога оставя работата си на медицинската сестра и не се появява, дали е болен или не, не знам, но не идва. Сестрата се справя идеално с издаването на направления или с писането на талони за изследвания. Така беше и този път – за няма и пет минути провери дали са ми платени здравните осигуровки, чуквайки на компютъра ЕГН-то, изпринти ми исканото направление, платих си таксата от 2.90, за която нито веднъж не съм получавала касов бон. Става въпрос за личния лекар, иначе от кабинетите на специалистите, при които съм минавала на преглед, са ме гонили с касова бележка за платената такса. Не зная за какво се използват тези суми от таксите, но подозирам, че не е за медицински консумативи. На тази мисъл ме навява фактът, че нито веднъж не съм виждала на кушетката в лекарския кабинет да се сменя постелката, понякога ми е изглеждала кирлива като изтривалка за обувки, та ме е било гнус дори да седна, камо ли да легна. Не че някой ме е карал – като съм се оплаквала от болки в гърлото, докторът ме е пращал направо в УНГ кабинет, като съм споделяла, че май вдигам кръвно – директно към кардиолог. Само веднъж заради някаква упорита кашлица моят личен лекар ми удари една слушалка, та за целта имах съприкосновение с мърлявата кушетка.

Другото, което никога не съм получавала от джипи, е денонощно разположение. Та аз даже личния му телефон не зная, а не съм сигурна дали стационарният в кабинета му е актуален и въобще дали работи. Как тогава да разчитам на денонощната му загриженост за моето здраве? От опит с личния лекар на децата ми, на когото съм благодарна, че ми беше от голяма полза и помощ при отглеждането им като малки, знам, че никога не си вдига телефона в извънработно време. А всеки родител знае как децата – абсолютно по закона на Мърфи - клюмват изведнъж или нощем, или в почивните дни.

Личният лекар на свекъра ми, при когото живеем, пък е в най-близкото до дома ни ДКЦ. И тъй като старецът от две години вече не може да излиза, е истинска епопея идването на доктора вкъщи при нужда. Не отричам, идвал е, но е трябвало някой от нас да повиси пред кабинета му и като му дойде редът, дълго да го увещава, че възрастният човек не е в състояние да ходи сам и дори с придружител, а пък се е тръшнал с температура и болки и има нужда от лекар. Нека добавя и това, че за всяка такава визита сме си плащали на ръка. Няма да казвам колко, за да не бъдем обвинени в корумпиране на длъжностно лице, било е от благодарност за вниманието. Даже когато сме викали медик по спешност от център за такава помощ, с която джипито има договор.

Пиша всичко това, убедена, че това поведение на джипи не е масова практика. В малките населени места, където не са на разположение нито специалисти, нито спешни центрове, да си личен лекар сигурно означава да спиш с лекарската чанта до леглото. Но моят опит с тази институция е такъв, не зная какъв е вашият...