На влизане в зала „България“ - партер ляво – забелязвам странно облечен млад мъж. „Не ми казвай, че и този е дошъл да слуша оперни арии, изпълнени от трима тенори от майсторския клас на Райна Кабаиванска!“ - мисля си, оглеждайки масивния му гръб в пъстра оранжева блузка, допълнена от бермуди в същия цвят и бели кецове. Но дошъл е човекът, ценител е явно и има свое виждане за костюма, с който се влиза на оперно представление. Все пак не е в ресторант, където някой по-слабохарактерен може да загуби апетит при вида на косматите му крака.

Настаняваме се на местата си, които са в края на реда. Пред мен се върти жена с шушляково елече. След малко на свободната седалка отляво се тръшва едра дама, която освен дамската си чанта носи и голяма бяла найлонова торба. Лъхва ме силно на отдавна немито тяло. Осмелявам се да я попитам защо не остави постоянно шумолящия си товар на гардероб, а тя ми отвръща, че ще си тръгва в 9. Ами то и тогава ще работи гардеробът, промърморвам, докато тя натиква торбата под седалката.

Ставаме, за да минат хора с места по-навътре на реда – възрастна двойка се намества до мъжа ми. Господинът, облечен в нещо като гимнастьорка и лекьосан сив панталон, почти веднага задрямва. От него се носи тежък мирис на урина. Но дори и той не може да надвие полъха откъм моята съседка, която след сядането е запретнала полата над масивните си колене и е събула обувките си. Затискам носа си с кърпичка и гледам да съм максимално далеч от нея, бутайки се в мъжа ми, който от своя страна се дърпа от дружелюбно сумтящия си съсед.

От сцената се лее брилянтният глас на южнокорееца Давиде Риу. Не мога да го аплодирам с една ръка, пускам кърпичката и ми прилошава. Започвам да си мечтая до мен да е онзи с оранжевото комплектче – високо обръснатият му врат подсказва по-отговорно някак си отношение към личната хигиена.

Докато слушам ария от „Вълшебната флейта“ в изпълнение на венецуелеца Рейналдо Дроз, се разсейвам с мисли от сорта на дали не би било хубаво да се напомня на свободното и демократично общество, че театърът е храм, чрез някакви знаци, каквито поставят да речем в църквите – да не се влиза в неприлично облекло. То и това с неприличното и приличното вече е доста относително заради туристите - като са по къси гащи и потници никой не може да ги принуди да се преобличат, за да влязат в църква. В случая, от който се задушавам обаче, става дума не за дрескод, така че по-уместно би било пиктограмите да напомнят, че е хубаво да се взема душ или в най-лошия случай да се използват мокри кърпички преди посещение на затворено помещение, тип храм, а не обор. Или направо покрай него да се построят чешми за ритуално умиване като покрай джамиите, прости ме, Боже.

Либерализацията на нравите вече позволява дори и в консервативна Великобритания в театъра и операта да се яде сладолед и да се пият безалкохолни, разказва ми Ади. Много скоро очаквам и пуканките да се преместят в залата – защо да не може да слушаш Чайковски, дъвчейки не само дъвка? Стига този до теб да използва дезодорант...

Концертът свършва по-рано от предвиденото – звездата от майсторските класове на Маестра Кабаиванска, италианецът Андреа Каре, е с бронхит и е в публиката. Дамата до мен се изсулва през служебния вход и ми дава възможност да аплодирам и да слушам бисовете с целия си възторг, част от него се дължи и на възможността да сваля „противогаза“.

Тръгвайки си, с мъжа ми не можем да се надишаме на иначе презирания въздух в София. Пред Народния театър се играят народни хора. Спираме – аз, за да се опитам да хвана стъпките, мъжът ми – да позяпа. Вдигайки поглед от краката си, виждам, че е застанал между двама клошари. Махва с ръка на удивлението ми: „Вече ми е все тая, поне съм на открито!“

Дълго се колебах дали да напиша всичко това дотук, наистина и сега не зная към кого го адресирам – хората, които споменавам, нито ще го прочетат, нито ще се променят. Пък и според мен са все повече тези, които не се съобразяват с никого и нищо, просто са себе си и това е. Както и да е, написах си го, дори само като малко отмъщение за отношението към усилието на една велика жена да ни достави радост и удоволствие с оперната музика.