Днес моята класна ръководителка става на 91. Обикновено я поздравявам на 24 май. С непресъхваща благодарност за онези четири години в гимназията, през които съм имала щастието именно тя да ми преподава български език и литература. Мара Даскалова беше от учителите, които обичах, защото имаше и такива, които просто търпях. Мисля, че тя беше и от малкото ни преподаватели, които не удостоявахме с безмилостните, но много точни прозвища като Гемията, Сапуна, Жабата, Цвеклото, нито пък с гальовните умалителни като Лидка, Чечито, Габи. Упражняваше върху разсеяната ни ученическа аудитория авторитета и влиянието си елегантно и със стил, част от който е финото й чувство за хумор. Имахме един съученик, дето редовно си кръшкаше от нейните часове с оправданието, че го викат на военна комисия. И вярно, носеше някакви оправдателни бележки за отсъствията си. Докато един ден госпожа Даскалова мило го попита: „Абе, Миро, теб генерал ли ще те правят?“ Само веднъж ни показа, че когато учителят говори, вниманието ни не трябва да се раздвоява. Бяхме се нещо разжужали и тя не пробва да ни надвика, а хвана дневника и два-три пъти изплющя с него по катедрата. След което продължи тихо и сладко да разказва каквото беше захванала.

Въпреки че бяхме в математическа паралелка, се състезавахме и в четенето. Мара Даскалова не признаваше анализи, без да си чел цялото произведение. Караше ни да учим наизуст не само поезия, но и дълги пасажи проза. Един ден ни подкара наред пред дъската да рецитираме „Елате ни вижте“ на Вазов. Това е може би единственото стихотворение от неговото творчество, което не можах да вкарам в паметта си не само аз, а и повечето ми съученици, доказано от двойките, получени масово. Иначе учехме наизуст с удоволствие, четяхме с хъс, вратата към българската и световната класика ни беше отворена и нямаше нужда някой да ни побутва да влизаме все по-навътре и по-навътре. Мара Даскалова ни внуши, че за да имаме висока култура и задълбочени познания, не трябва да се задоволяваме само с прочит на изучаваното по програма произведение на един автор – Достоевски не е само „Идиот“. Подготви ни да можем да изразяваме мислите си в писмен вид – носеше в найлонова мрежичка към къщи тетрадките ни с написаните за домашно или в часовете за писмени работи умотворения. За да ги върне на следващия или по-следващия ден не само оценени, но и внимателно анализирани.

Дадох си сметка колко много ни е дала г-жа Даскалова, когато се подготвях за кандидат-студентските изпити по български език и литература. Нямах нужда да чета готови теми, познанието беше в главата ми заедно с цялата поезия на Ботев, Вапцаров, Смирненски, Гео Милев, Димчо Дебелянов... Впрочем сега е моментът да кажа, че изкарах четворка по дисциплината История на БКП от задължителната програма на Факултета по журналистика без да съм прочела и един ред – просто ми се падна Септемврийското въстание 1923 г. и аз преразказах със свои думи поемата „Септември“. А в Софийския университет влязох с 5,25 от изпита по български език и литература само с подготовката си от часовете в училище.

Днес Мара Даскалова е неподвижна, седи си само вкъщи, но светът й не се е смалил. Запазила е не само високата си интелигентност, но и чувството за хумор не я е напуснало. Спомня си всичките си ученици до един, че и родителите им. Край нея са дъщерите й, внучките, правнуците. Живее в красивия свят на думите, с които ни научи да боравим отговорно. И съм сигурна, че всички от класа ми, независимо от професиите си, са адекватно благодарни на класната Мара Даскалова.