Усмихни се, днес е твоят ден! Така ми каза Лиза, когато ми се обади да ми честити рождения ден и усети сълзите в гласа ми. Не й обясних, че съм се усмихнала някъде към 2 след полунощ и съм изслушала поздравите на славеите, на първите автобуси, разпорили временното затишие със змейско съскане, на врабците, които издълбаха стиропора на изолацията на терасата на съседите и там измътиха някакви ситни рошльовци, дето много бързо се научиха да крещят още по тъмно. Усмихнах се, когато мъжът ми ме нацелува, докато се правех на заспала, и ми набута подаръка, който си бях поискала. Усмихната си направих чай и сварих супа за обяд на старците. После пуснах пералнята, полях цветята, удивена, че нито едно не е цъфнало в моя чест. Посрещнах мама от стаята й, отваряйки вратите пред и след проходилката. Разплакана ми пожела да не осакатявам като нея на старини и ми даде 20 лева да си купя билети от лотарията. Толкова ми даде и свекър ми, те и двамата вече не могат да излизат, затова така се отчитат за празниците – с някой лев от пенсиите, да си купим нещо от тях, само майка ми конкретизира това за билетите, старецът нямаше претенции. Докато им оправя леглата и сервирам кафето и закуската, вече трябваше да вадя прането. После да надяна ръкавиците и да почистя... И точно тогава ми се обади Лиза, по-точно си чух телефона, регистрирал няколко пропуснати повиквания. Обещах й и се усмихнах. Какво пък, днес е моят ден, в който уж лятото вече е дошло, пък светлината започва да намалява. С по едно просено зрънце, вярно, но все пак... намалява. Затова не си слагам слънцезащитен фактор – нека днес ме грее натюр, и чадър няма да си вземам – да ме вали каквото си иска, на тези години няма да се разтопя.

Тренирам усмивка пред огледалото в банята – странно, че тези вкъщи ме отразяват такава една... хубавка, милостиво спестявайки разни подробности като бръчки и отпускане на овала, които Боди не пропуска. Всъщност забелязали ли сте, че когато се гледате в огледало, се виждате такива, каквито ви се иска да бъдете, а не каквито сте? И затова често се разочаровате, виждайки се на снимка, за която не сте позирали. Имам един приятел, който само като мерне огледало с периферното си зрение, заема една специална стойка и прави много смешна, но според него вероятно красива и ефектна муцунка. И се вижда такъв, какъвто се е натъкмил, и сигурно си мисли, че си е истински и такъв го виждаме и възприемаме всички. Та и аз така пред огледалото вкъщи – харесвам се. Ще взема да туря едни обеци и жълтата рокля днес. Майка ми не пропуска да отбележи, че съм много разголена и затова кашлям. Забравила е милата как астмата ми се превъзбужда от тегавата влажност. Но не забравя как да ме накара винаги да се чувствам като ученичка, която не си е написала домашното! Дори и сега, когато почти напълно и за всичко разчита на мен.

Когато се слагам в сандали със средно висок, средно висок казах! ток, болка захапва коляното ми, а след няколко крачки подличко пуска пипала и към тазобедрената става. Усмихвам се и се опитвам да си спомня летящата походка на токчета – широка крачка с разгънат в цялата му дължина крак, дължина дал Бог, откъм форма се е стиснал. Дано успея да практикувам все така нахакано и по разпадащите се тротоари около офиса...

Няма прошка откъм телефона, ще ми се подуе ухото, това, чуващото, защото с едното си недочувам не от възрастта, а още от забавачката, когато паднах, ударих се о ръба на шкафа и въпреки че ми протече кръв, не казах нито на другарката Божкова, нито на нашите. Обаче от това да не чуваш с двете уши си има и полза, да знаете – като се веселят съседите нощем, лягам върху читавото си ухо и готово. Същото и когато мъжът ми заспи преди мен и пусне резачката. Той казва, че ако съм се чуела как хъркам, въобще нямало да му придирям на него. Не зная дали не ме пързаля, но с други повече от 30 години не съм делила една спалня, та да търся и второ мнение по въпроса.

Най-накрая, някъде към обяд, се „разлистват“ децата ми. Най-чаканите обаждания от разни краища на Европа. Малкият ме разсмива с пожеланието да не се превърна в досадница и аз като баба му, а големият – да не остарявам. Така ми го казва: „Не остарявай, майчице!“ Усмихвам се и му обещавам. Днес е моят ден и всичко пожелано и обещано се сбъдва, нали?

А напред дните са да ги живея с приятелите, дай Боже да са ми живи и здрави!