Не е лесна задачата…

Не е лесна. Тръгнах с желанието да променя някои неща. Но всичко става бавно. Ние сме държавна институция. Много ми е болно за културата. Реално тя е машина, която изкарва пари, но те не стигат до нас. Радвам се, че салоните са препълнени. Хората имат нужда от изкуство. Когато разбираш, че месец по-рано спектакъл е разпродаден, е изключително зареждащо. Но когато в следващия момент няма пари да се поправи една брава, е изключително разочароващо.

Така е, защото правите наистина прекрасни спектакли. И наистина се разпродават месеци напред. Ето аз не успях да си купя билети за този сезон за „Гордост и предразсъдъци“ – третата перла от наниза с представления на хореографа Лео Муич – след „Ана Каренина“ и „Великият Гетсби“. Твоя ли беше идеята за колаборациите с него?  

Лео Муич беше поканен първо от Диян Чобанов – директора на Пловдивската опера. Тогава Лео каза, че ще постави „Ана Каренина“ в Пловдив само ако Марта Петкова играе Ана. Така се озовахме с Никола Хаджитанев и Емил Йорданов на пловдивска сцена. Впечатляваща беше работата на Лео с трупата. След като станах художествен директор на балета в София, му се обадих и му казах, че искам да работим заедно. Той веднага дойде. 

Пресъздаваш с танц образа на Елизабет Бенет от „Гордост и предразсъдъци“. Как се танцува иронията на Джейн Остин?    

Тук отново става дума за интелигентността, както в колекцията на Liviana Conti. Елизабет Бенет е много интелигентна млада жена, бунтуваща се в онези времена по един изящно елегантен начин. Много е трудно да се изтанцува и да се поднесе фино подобен образ, така че да бъдат разчетени нюансите му. Много часове работа стоят зад това. 

Сега обаче сме на прага на сезона на ваканциите. Естествените материи на Liviana Conti правят прехода между сезоните много плавен и елегантен. Ти как правиш прехода между сезоните? Мислиш ли вече за къщата в Синеморец?   

За това живея. (Смее се.) Не позволявам обаче да ми се прокрадва тази мисъл през годината. Когато работя, съм изцяло тук и сега, изолирам се от всичко, съществува само работата. Затова преди края на юни стопирам умишлено мисълта за Синеморец. Сега ни предстоят „Музи на водата“ на езерото Панчарево с 15 спектакъла. Щом свърша последния спектакъл, махам грима и се мятам на колата, която предварително съм натоварила, и пътувам цяла нощ към моя месец-почивка. Много ме зареждат морето, поляните, вятърът. Нищо друго не ми трябва – просто да си разпусна косата, да облека една лека роба и да ходя по джапанки цял ден.