Вярваш ли, че има любов завинаги, или поне такава, която опровергава Бегбеде и трае повече от три години? Нея ли търсиш? 

Тя, любовта, си има всякаква форми и размери. Понякога идва в пълен ръст и те гледа с очи, понякога идва и на части… къде само глава, къде само крак, най-често просто задник или нещо друго. А когато я намеря цяла, я оставям някъде близо до мен, поливам я, обгрижвам я и продължавам да си творя. Дори ù давам четка, спрей, перука, костюм или камера и я вкарвам в творческия процес. Обичам да каня музите си с мен на сцената, пред камерата. Не търся вечна любов. Вечно приятелство може би, но вечна любов определено не. Едно от най-силните качества на любовта е, че е нерационална и временна. 

Коя ви е най-голямата тревога? 

Нети: Всичко, което тласка човечеството до разединение, стигащо до война. Бидейки майка, започвам да се страхувам какъв свят оставяме на тези след нас. Тревожа се дали чувствително, мъдро дете, като моето, ще може да си намери своята среда. Дори да е малък кръг, но да има усещането, че принадлежи. Надявам се Лия – тя е на 15, учи в музикалното училище – да си намери подобна принадлежност.

Иво: Изтъкани сме от тревога. Изкуството е тревога. Създава се, защото има копнеж по нещо непостижимо, някаква невъзможност. Цялата Вселена е тревожна. Тревожността е развитие. Опитвам се тревожността ми да е конструктивна. Макар че и когато е деструктивна, има нещо човешко и истинско. Иска ми се да гледам и на това позитивно. Знам, че в най-голямата разруха и болка, и страдание, и ужас има смисъл, защото са част от нас. Тревожи ме да не загубя надеждата, че дори в най-пагубния ужас има смисъл. 

А не те ли тревожи това, че светът продължава да създава табута? Толкова дълъг път сме извървели…

Иво: Аз мисля, че пътят е много къс. От човешка гледна точка пътят, който сме изминали, може да е дълъг, но от една по-отдалечена перспектива – всъщност е много къс. 

Казваш, че любимата ти книга е „Силата на настоящето“… 

Иво: Да, тя ме спаси от това да се фиксирам върху отминали неща. Вини, болки, страдания, обиди, невъзможности, раздели и да се фокусирам върху нещото, което имам сега в момента. Книгата ми помогна да изляза и от фиксацията върху болестта си и раздялата си, да се наслаждавам и да взимам от момента. От момента можеш да вземеш много, от миналото – нищо. В този смисъл ми е спасила живота. 

Нети, ти имаш ли книга спасител? 

Баща ми почина, когато бях на 12. Беше втори август. Просто седях в леглото и гледах. Неусетно за мен е минал месец. Един ден майка ми в чуденето си как да ми помогне, сложи на коленете ми „Братя Карамазови“. Инстинктивно я отворих и започнах да я чета. И когато стигнах до финала, започнах да плача. А сълзите лекуват. Тогава станах и тръгнах и отново бях жив човек. Тази книга мен ме излекува. Помогна ми да осъзная, че трябва сега да даваш обич и разбиране, защото после може да е късно. Тогава се замислих за тези 12 години с баща ми – как ме хващаше за ръчичка, като излезем да пазаруваме, как ме вози с шейничката, въпреки чупените си крака, как ме поглежда със сините си очи, когато не съм направила нещо, и аз се строявам в две редици, беше човек стожер, човек с достойнство, хората го наричаха „красивия лекар“ – излъчваше красота. И тогава си дадох сметка, че колкото време сме имали – сме го изживели хубаво. Той не искаше да ставам актриса и всеки път като имам премиера или изживявам успех, си казвам: „Татко, виждаш ли, това беше съдбата ми“. 

Иво, ти си живял в конфликт с баща си. След толкова години какво най-много би искал да чуеш от родителите си?

Чувам го всеки път, когато ги видя. Че са в добро настроение, че са здрави, че ме подкрепят във всичките ми начинания. Това ми е достатъчно.

Самият ти би ли искал да бъдеш родител? И кое е най-ценното, на което би искал да научиш детето си?

Създавай, раздавай, не се отказвай. 

Предстои юбилеен концерт на Иво през декември. Как гледате на цифрите, които изписват годините ви? 

Иво: Изпълват ме с благодарност, че съм жив, защото можеше и да не съм. И се чувствам 10 пъти по-добре, отколкото преди десетина години. Не знам как стана така.

Нети: Времето става много притеснително, особено като са ти сложили етикет хубава жена, което за мен е странно. Като малка ме наричаха скоба, щека, щиглец… Само леля ми казваше: „Имаш бадемовидни очи като София Лорен, ще станеш актриса“. Аз обаче нямам усещането, че възрастта ме променя. Както Иво, сега се чувствам много по-добре в сравнение с отминали периоди. Започнах да се грижа за себе си. Да отделям време през деня за мои си практики като биохак дишане, йога, медитация, пия повече вода, храня се по Зоната. Добре е да си постоянно в баланс.

Нети каза „баланс“. Да завършим с идеята за баланса. Иво, там някъде от Ада все пак бленуваш ли изгубения Рай?

Искам моето изкуството да бъде този изгубен Рай, в който хората се чувстват по-живи, по-влюбени и по-свободни.