Нети, ти за първи път участваш в телевизионен сериал…

Нети: Почти не ходя по кастинги. Толкова много играя в театъра, че всеки може да ме види. Затова, когато ме поканиха за „Вяра, надежда, любов“, първо поисках да прочета сценария и да усетя има ли тази героиня дълбочина, ще ме запали ли, ще ме предизвика ли. Веднага ме спечели двойствеността ѝ. Аз знам как се държат лекарите в професионална среда и колко са различни в реалния си живот. А това го има в героинята ми. Тя е с много строга обвивка, която би ми било трудно да изградя, ако не беше опитът ми от театъра с образа, който правя в „Хотел между този и онзи свят“. За него режисьорът ми беше дал посока – никаква емоция, не си лоша, не си добра, просто си спокойна. За мен, като един много емоционален човек, беше изключително трудно да постигна това и да повярвам, че е достатъчно интересно. Подобна вече отиграна обраност вложих в образа ми в сериала, за да изградя строгата обвивка на героинята си. Любовната сцена, в която трябваше да се снимам, ме притесняваше, но си казах: „Аз актриса ли съм, хвърлям се“. Много ми хареса и това, че героинята ми е изключително благородна, подобно на лекарите, които аз познавах, особено баща ми. Първо ме кастваха за образа на Лидия Дерменджиева. После, като гледали пробите, решили да съм доцент Красимира Жекова. А тя се оказа реален човек. Моя приятелка от 4хС ми го каза скоро и ми я показа на снимка. Веднага си личи, че е от онези, големите лекари. Много се надявам да се свържа един ден с нея. 

Нети, самата ти казваш, че животът ти е подреден. Как става така? 

Със сигурност това, че сме се събрали с Дони и много хармонично съжителстваме, оказва влияние. Разбираме се без думи. Това ми дава спокойствие, че има някого, с когото да се посъветвам. Когато усетиш, че нямаш силата да поемеш хейта, а хейт винаги има, тогава твоят човек казва: „Чакай, ти си си свършила достойно работата, отивай сега да вършиш друга работа и не мисли за глупости“. Аз пък например дори и той да е в другия край на някоя зала, усещам кога трябва да отида да го спася от досаден разговор. Ние сме все едно един човек. Така по-спокойно се вземат решенията. И нещата са по-подредени.

Иво, твоят живот как се подрежда, или ако не се подрежда, коя е думата, която описва динамиката му? 

Аз разчитам на това, че срещам хора, които знаят какво искат от мен. И че това ще ми помогне да се организирам. Години наред не съм имал агент. От много фестивали ми пишеха и аз отговарях с да или не в зависимост от това дали съвпадат датите. За мен е важно да съм отговорен като артист към това, което правя. Достатъчно добре да си свърша работата. И тогава нещата стават подредени. А извън изкуството ми – всичко е тотален хаос. Но аз предпочитам да гледам на себе си повече като на артист, отколкото като на човек. Дори когато съм „на почивка“, творя. За да мога да остана цялостен, трябва непрекъснато да съм включен към някакъв творчески акт. Много са ми разпилени интересите в изкуството, но те се допълват. Музиката става част от спектакъла, театърът – част от концерта, музиката влиза в картините. Всичко е омешано. 

И все пак какво правиш, когато не твориш? 

Тогава търся любовта. Което пък автоматично се превръща в песен – пак творчество.